Когато тя го удари
– Защо го удари? А? – разкрещя се едната майка, стиснала силно ръката на дъщеря си. Почти висящото във въздуха дете я гледаше безмълвно, а по бузите й се търкаляха едри сълзи. Отвори уста сякаш да каже нещо, но в този миг я заля поредния майчин вик – Как не те е срам? Виж колко го боли? Защо го удари, бе, отговори ми?!
Но преди детето да е поело дъх, за да каже нещо, майката го удари силно по дупето.
– Хубаво ли е да те боли, а?! Махай се от тук! Сядай там и да не си посмяла да мръднеш. И не ми реви! – Детето хлипаше, а майката яростно го завлачи към пейката, изричайки през зъби – Ако не спреш да ревеш ще те набия, кълна се!
През това време другото дете, момченце на същата възраст, плачеше неутешимо в прегръдките на майка си. Държеше се за главата, а майка му го галеше нежно, като от време на време поглеждаше към момиченцето, което вече седеше на пейката, свело глава хлипайки. В очите на майката на удареното дете се четеше гняв и възмущение. Майката на момиченцето се приближи и занарежда:
– Много съжалявам, не знам какво й става на „мойта“. Как си миличък, много ти те заболя? – обърна се тя към момченцето, състрадателно галейки го по ръката. Детето се разпищя още по-силно сякаш припомнило си, че плаче, защото е ударено. Другата майка не отвърна, но по лицето й се четеше някаква бегла следа на задоволство.
Никой не попита наистина децата какво се е случило. Защо момиченцето е ударило момченцето? Борех с непримиримото си желание да се намеся. Точно тогава обаче дядото, който седеше на пейката точно до пързалката се надигна и се приближи и той към тях.
– Извинявайте, ама хич не е правилно туй дето правите.
Двете майки извърнаха стъписано глави.
– Щото то беше право момиченцето да го удари пък вие тъй му се накарахте, пък го и ударихте… Я, вижте го, как седи само там и плаче!
– Ама да плаче, я! – викна майка й – Кое не е правилно, господине? Нали я видях как го удари с тази пръчка по главата? Аз не съм я учила така да прави.
Другата майка за първи път отвори уста:
– Можеше главата да му счупи! Така от нищото. Трябва да се възпитават тия деца, иначе какви ще станат. Животни, дето ще се избиват помежду си. Аз моят, веднъж удари едно дете пред мен и така го нашляпах, че не си е помислил повече да удари!
– Ама то не стана така работа – въздъхна дядото – То момченцето преди това я блъсна по гърба, че да мине преди нея на пързалката и тя си удари челцето. Та затуй го удари, да си върне. Ама щото не се разплака, та вие туй не го видехте. Не е хубаво тъй. Не е хубаво…
И дядото се обърна и тръгна накуцвайки. Отиде до пейката, където момиченцето още хлипаше, свело глава. Погали я по главичката и нещо й каза тихичко. И си отиде.
Двете майки мълчаха. Аз понечих да си тръгна, направих крачка, но се спрях и ги погледнах.
– Вие какво зяпате? – ме попита майката на момченцето
– Вас ви гледам и се чудя съзнавате ли какво направихте току що, какъв урок дадохте на децата си? Вие, госпожо, научихте дъщеря си, че да отвърнеш, когато те блъснат е лошо. Че е по-печелившо да се разревеш и да бъдеш жертва, вместо да отстоиш себе си. И знаете ли защо хлипа дъщеря ви там, наказана на пейката – защото сигурно най я заболя, че вие взехте страната на този, който я удари. Че не я попитахте дори какво се е случило? Че осъдихте поведението й без да разберете какво го е провокирало. Когато преживееш несправедливост от най-обичния човек, тази несправедливост се превръща с истина. И следващия път вместо да се довери на собствения си инстинкт, на тялото си, която казва – „реагирай, защити се“ дъщеря ви ще зареве и ще се настани удобно в ролята на жертва, защото в тази роля вия няма да я нахокате, а ще я приласкаете, ще я прегърнете и защитите.
А вие, госпожо – обърнах се към майката на момченцето – показахте на сина си, че каквото и да направи, ако успее да го изиграе слабия и беззащитния, това ще му донесе дивиденти? Че каквото и да стори, другият е виновен. Че не е важно какво си сторил, а да се разплачеш първи…
А сега си представете за миг, че се бяхте намесили, но по различен начин. Че бяхте прегърнали и двете деца и ги бяхте успокоили. Без да се гледате обвинително една друга. Че след като се успокоят ги бяхте попитали какво се е случило. Може би щяхте да разберете предисторията. И на него можехте да обясните, че когато проявява агресия в желанието си да направи нещо е много вероятно да получи същото в отговор. И вероятно следващия път той щеше да си спомни това и да не бутне детето пред себе си на пързалката. Но не защото би бил лош, не от страх, че ще бъде наказан, а защото от обратната връзка на другото дете, изразяваща се в удара с пръчката, щеше да разбере, че боли, когато те удрят. А пък малката госпожица можеше да научи, че има правото да защити себе си, че това не я прави лошо дете. А може би, ако изобщо не се бяхте намесили, те двете деца след минутка щяха отново да играят заедно, научили по един урок едно от друго. Те децата чудесно го умеят това.
Вместо това учим децата си, че да бъдат жертви е най-печелившата стратегия. А после като пораснат се възмущаваме, че не били борбени, че нямали смелост да се отстояват. Наказваме всеки акт на агресия без да проверим какво го е предизвикало. И наказваме агресията с насилие! Защото в ролята на родител да набиеш детето си, заради това, че е ударило друго дете е насилие. Защото родителят е по-силният. И още по-лошо – защото е родителят е онзи най-значим и обичан възрастен, който е носител на правилното и доброто, този, който гради ценностната система на детето. Та като родители не е лошо преди да действаме, водени от повелите на някакви криви обществени норми и желанието ни да сме „правилни“, да се попитаме „аз на какво уча детето си чрез своето поведение?“
Майката на момченцето го грабна и фучейки някакви неразбираеми за мен неща тръгнаха от площадката.
Майката на момиченцето ме гледаше ококорено. Очите и на двете ни се наляха със сълзи.
– Съжалявам, госпожо – промълвих, съзнавайки, че абсолютно съм прекалила – Знам, че прозвучах обвинително, но всъщност не ви обвинявам. Поне не повече отколкото виня самата себе си. И аз съм майка и аз съм правила същото, когато синът ми беше на тези години. Но тогава се намериха хора в живота ми, които ми споделиха това, което казах на вас сега. И нещо се промени. Аз се промених. Знам ли, може пък и за вас да се промени. Но простете ми, че се намесих. Това е вашето дете и аз съм просто човек, минаващ наблизо. Простете.
Майката така и не продума. Обърнах се и докато се отдалечавах се надявах, че нещо ще каже, че ще се заговорим, че ще мога по-спокойно да й разкажа защо реагирах така. Обърнах се да я погледна.
Беше седнала до дъщеря си и я прегръщаше. Погледна челцето й и явно видя червенина от удара в пързалката. И се разплака…
Деница Илчева – Работи под супервизия като неорайхиански аналитичен психотерапевт и танцов терапевт. Автор е на детската книжка „Дъж и Кап“, активно участва в каузата за родителските кооперативи и създаването на демократично училище в България.
Тел: 0887 544 026
Повече за автора на www.potoka.bg
46,587 преглеждания
