Фразите, които превръщат децата в неудачници

„Като пораснеш, ще разбереш”

Не е лесно винаги да се удовлетвори детското любопитство. Редно е да признаем поне пред себе си: проблемът не винаги опира до това, че детето е малко, за да разбере, а в това, че самите ние не знаем отговора на въпроса или просто не намираме правилните думи

Фрази от типа „Още си малък…”, „ Ако много знаеш, бързо ще остарееш” възрастните използват, за да се отърват от детските въпроси или да покажат, че в момента не им се говори. И ако детето постоянно получава такива отговори, след известно време наистина ще престане да „досажда” с въпросите си. Но нима това искате? Или сте съгласни, че любопитството към света и любознателността трябва да се подкрепят? Освен това, има е нечестно послание в тази фраза. Нали уж възрастните знаят всичко? Защо тогава не искат да споделят знанията си с децата? Така, в детето може да се формира някаква мистична представа за произхода на знанията: човек автоматично научава нещо, щом достигне определена възраст, т.е. просто трябва да се чака, а не да се щурмуват енциклопедиите.

Ако не знаете отговора на някой детски въпрос, просто си признайте и потърсете заедно отговора.

Да перифразираме: „Хубав въпрос! Но сложен, не съм подготвен в момента да ти отговоря. Да потърсим в интернет, или в библиотеката”

„Ти ще ме побъркаш!”

Това е признание за собственото ви безсилие от една страна, а от друга – товарите детето с отговорност за вашето състояние. То може да реши, че е способно да управлява настроенията ви. Струва ли си да го тласкате към експерименти в тази област? И едва ли то е виновно за умората и раздразнителността ви, ако се чувствате „на ръба” на нервите си. Бъдете честни с детето, което не означава да го посвещавате в проблемите си. Става дума за това, че имате право на умора, гняв или тъга.

Да перифразираме: „Имах тежък ден днес, трябва да си почина малко. Можеш ли да си поиграеш тихичко в стаята си? А после заедно ще прочетем приказка или ще гледаме филмче”.

„Ти, глух ли си?!”

Сарказмът, за разлика от хумора , е много опасен като възпитателна мярка – разрушава добрите отношения, издига бариери на неразбирателство. Детето може и да не изглежда обидено, но това не означава, че язвителната забележка не го е засегнала. По-малките са склонни да възприемат буквално казаното. С обиди от рода на „Мястото ти е в кочината!” или „Нямаш грам мозък!” можете наистина да ги уплашите. А по-големите, при такова общуване стават затворени тревожни и неуверени в себе си. Сарказмът, злобната насмешка действат не по-малко разрушително от всяка друга агресия, затова, в общуването с детето трябва да ги забравите.

„Толкова си ми омръзнал”

Звучи грубо и унижава. Бихте ли говорили по този начин с колега например? Да, децата често ни вбесяват, изтърваме си нервите и тогава…се превръщаме в собствените си родители. Крещим думите, които са ни наранявали в детството. Не приличаме на себе си, не можем да познаем гласа си. Гневът ни изпълва, позволяваме му да вземе връх над всички останали чувства. Но в крайна сметка не сме безсилни пред тази дива ярост. Можем да се научим да не губим контрола над себе си, ако се научим да разпознаваме и назоваваме това, което изпитваме. „Много съм ядосана”, „Просто не съм на себе си!”, „Много ми е обидно!” ‒ говорейки за себе си, за собственото си състояние, получаваме шанса да се овладеем.

Да перифразираме: „Страшно се ядосах, когато видях да биеш братчето си, защото не мога да понасям по-силният да тормози по-слабия!”

източник: www.manager.bg
по материали от parents.com