Фразите, които превръщат децата в неудачници
Децата обръщат много по-голямо внимание на думите, които ние, възрастните, намираме за обикновени в общуването. Понякога, една случайно изпусната неправилна фраза, може да посее в детската душа не просто съмнение, огорчение или обида. Заради нея, детето може да загуби вярата в себе си, а това е най-прекият път да израсне като неудачник. И така, кои фрази трябва да се стремим да избягваме в общуването си с децата?
„Когато бях на твоите години, вече можех да правя това!”
Добре е да разказвате на чедото си какви сте били вие самите като малки. Особено ако не само се хвалите, а и споделяте опит. Не подчертавайте превъзходството си – вие не сте съперници. Вие сте ролеви модел за вашето дете. То дълбоко вярва, че вие сте по-силни, по-умни, умеете много повече неща от него, защото сте възрастни. То иска да се учи, подражава ви, за да стане като „мама” и „татко”. Ако постоянно му натрапвате примера, в който винаги, от малки сте били по-силни, по-умни и т.н., то може да загуби надеждата да ви догони. Разказвайте му как сте постигали успехите си, с какви трудности сте се сблъсквали, какви емоции сте изпитвали. Това ще ви сближи много и ще породи гордост у детето за вас и вяра в собствените му сили. Ако трябва да променим горната фраза по правилния начин, то тя би трябвало да звучи примерно така:
„Знаеш ли, аз също много пъти падах, докато се науча да карам колело. Дори мислех, че никога няма да се науча. Но много исках и затова опитвах всеки ден! Накрая се получи. И ти ще успееш!”
„Не вземай играчката навън, ще я загубиш!”
Навярно сте чували за т.нар. самоосъществяващи се пророчества. Това работи почти безотказно при децата. Те буквално са програмирани да осъществяват очакванията на родителите. Кажете на малкото дете, което тича: „Внимателно, ще паднеш!” и само след минута то вече е на земята. Но ако кажете : „Страхувам се да не паднеш…” малчуганът ще направи всичко възможно да ви опровергае. Психолозите съветват да се използват т.нар. „Аз-съобщения”, когато трябва да предупредите детето за възможни рискове или последствия от негови действия. В такава форма те не звучат обидно, защото говорите за своите чувства, а не за неговите недостатъци.
Да перифразираме: „Предлагам да оставиш играчката вкъщи – страхувам се, че навън може да се загуби. Какво мислиш?”
„Ти трябва да си щастлив!…”
… „че имаш братче…че ще учиш пиано …че отиваме да ти купим ново яке.” Всички родители искат да виждат децата си щастливи. И могат да се почувстват като вълшебници, когато успеят да развеселят натъженото дете или пък да му вдъхнат вяра в собствените му сили. Но дори и най-щастливото дете е в състояние от време навреме да изпитви амбивалетнти чувства. Децата също като възрастните са способни едновременно да обичат и мразят. Мнозина от нас са се научили още от детството да смятат тъгата, обидата, завистта, гнева и други негативни емоции за лоши и неправилни. Често отричаме сложността и противоречието в емоциите си, като се стараем да убедим себе си, че в нашето възхищение няма нито капка завист, в приятелството не може да има съперничество и конкуренция, а към собствените си родители изпитваме само любов и благодарност. Наричаме сдържаност и самокнотрол това, което в крайна сметка е самозаблуда и потиснати чувства. Резултатът е отчуждение от личния емоционален живот, тревожност или пък апатия. Внушавайки на детето вина за „неправилни”, „недостойни”, „неприлични” чувства, няма да го направим щастливо и да го научим да държи нещата в свои ръце. Най-доброто, което родителите могат да направят в такава ситуация е да помогнат на детето да признае на глас какво изпитва като проявят внимание и разбиране.
Да перифразираме: „Виждам, че не се радваш особено, сякаш едновременно ти се иска да дойдеш с мен и да си останеш вкъщи.”
„Нямаш такава дарба!”
„Не си музикален.”; „На кого си се метнал толкова кекав?”; „Дааа, от теб нищо няма да излезе…” Родителите често не се замислят върху разрушителните последствия на подобни послания. Комплексите за неполноценност, ниската самооценка, тревожността и нежелание да се стремиш към успеха – повече от ясно е откъде идва всичко това. Психолозите непрекъснато апелират родителите да се откажат от оценъчните забележки по адрес на детето и да използват всяка възможност да го поощряват. Но родителите все така продължават да се фиксират върху недостатъците и слабите страни на децата си. А е толкова просто – щом на детето му е интересно някакво занимание и му доставя удоволствие, не го лишавайте от надежда, дайте му шанс да опитва отново и отново.
Статията продължава на следващата страница
50,610 преглеждания
