Малкото ми момиченце навършва 2 следващата седмица. Пиша това изречение и, все пак, струва ми се толкова нереално. Не мога да повярвам, че 2 години са се изпарили и, същевременно, чувствам се сякаш тя е била част от живота ми за много, много по-дълго време. Имам си своите теории за този парадокс. Една от тях е, че, докaто бебето плаче, времето се влачи и всяка минута е всъщност цял час. Ако тази ми теория се докаже, остарял съм с поне 2 години за приспиването снощи.
Както и да е, жена ми предложи да напиша нещо за изминалите 2 години в компанията на дъщеря ни. За съжаление такъв пост би бил с дължината на новела. Така че вместо това смятам да поровя в торбата с блогърски трикове и да направя списък.
Притеснявах се по време на всичките 9 месеца, преди тя да се появи
Спях по-малко преди да се роди бебето, отколкото след това. Сериозно. Спонтанен аборт, синдром на Даун, отклонения в развитието, заешка устна, мъртво раждане, смърт на майката, изпиващо кръвта ни бебе-паяк (това беше кошмарът, който сънувах, когато все пак заспах веднъж). Тормозех се за всяка евентуална възможност или невъзможност). Не просто се притеснявах. Бях обсебен. Представях си как ще реагирам, ако някое от тези неща се случи. Водех разговори в главата си. Бях потопен изцяло в страховете си. Беше отвратително. Огромна загуба на време.
Какво научих: не беше огромна загуба на време, защото това не са сериозни притеснения. Не беше огромна загуба на време и защото тези неща са статистически малко вероятни. Беше загуба на време, защото моите притеснения нямаха никакъв ефект върху изхода, нито пък ме подготвиха за евентуалното им случване. Ако дъщеря ни се беше родила с някакъв дефект, болна или нещо подобно, пак щях да я обичам. И щяхме да измислим какво да правим. И щяхме да я обичаме. И животите ни щяха да са по-хубави заради нейното съществуване. Знам това с всяка своя клетка. Успокоява ме. И сега, когато остават по-малко от 3 месеца от раждането на сина ни, спя съвсем добре.
Сравнявах дъщеря ни с други деца
Момченцето на близки наши приятели, родено едва седмица след нашето момиче, проходи първо. Те публикуваха видео във фейсбук и аз малко се издразних. Защо нашето детенце не ходи още? Нещо грешно ли правим? Те правят ли нещо, което ние не? Дали качиха това видео само за да ме дразнят? Дали са положили изключителни усилия, за да помогнат на детето си да проходи, като така докажат, че са по-добри родители? Ще им кажа аз на тях! Дете, слагай си тези ужасяващо малки ролери, които току-що поръчах от нереалистичниродителскиочаквания.ком. Ще снимаме филм!
Какво научих:
1-годишните те мога да карат кънки. Освен това, аз имам нереалистично високи очаквания към детето си за първите му 2 годинки живот. Извън това как да го опазим живо, знаете ли какво научих през изминалата 1 година? Не? Аз също. Знаете ли какво научи детето ми? Повече думи, отколкото аз успях за цялата гимназия и в колежа. Научи цветовете, формите, животните, звуците им, постоянството на обектите, връзката между нещата, разположението на предметите в пространството, как да реди пъзели, как да получава точно каквото иска чрез комбинация от погледи, сълзи и понякога акане И как да ходи. А аз я гледам и си мисля „Защо зъбите ти не растат по-бързо?“
Всяко дете само определя графика на развитието си. А родителите, които постват видеа, защото се гордеят с мъниците си, не защото искат да се показват (кого будалкам, всички искаме да се хвалим с децата си).
Ударих й главата в рамката на вратата
Когато жена ми ме попита защо детето плаче, аз й казах, че нямам никаква представа.
Какво научих:
Разположението на предметите в пространството. Малко изоставам в развитието си. Извинявай, миличка!
Давах съвети на други родители
Бях като новоизбран сенатор, който си мисли, че може да поправи цялата система. Детето ви не спи? Нека ви кажа как карам моето да заспи. Ето… слагам я в леглото й. Мисля, че тайната е в „слагам я в леглото й“. Моля, няма нищо.
Какво научих:
Да си родител не те прави експерт по родителство. Ще ми се да можех да върна обратно всеки съвет, който съм давал на приятели с деца, по-големи от моето. Бях наперен новак с комплекс за превъзходство. Повечето от нещата, които си мислех, че върша правилно, бяха просто дар от боговете: лесно придобити, лесно отнети. Това чудесно заспиване, за което толкова се хвалех? Сега отнема по 2 часа. Тази чиста детска стая, за която разправях как всеки може да има, ако се постарае малко? Лесно е, когато бебето ви тежи колкото лист хартия. Съжалявам. Дайте ми машина на времето и ще се върна назад и ще се самозашлевя. И ще убия Хитлер.
Не казвах „Благодаря“ достатъчно често
Това е най-голямото. Тъща ми гледа детето 4 дни седмично. Сестра ми и мъжът й са готови да се грижат за дъщеря ни, щом им звъннем. Тъстът ми и чудесната му жена неизброимо много пъти са ни помагали, както и най-добрият ми приятел и сестрата на жена ми. Моята майка, баща ми, братовчеди и всякакви роднини се отзовават веднага, всеки ден.
Какво научих:
Не се справихме сами. Семействата и приятелите ни формираха помощна група, която се превърна в толкова неизменна част от живота ни, че преглъщам сълзите си, докато пиша това. Безкрайно благодарен съм им и знам какви късметлии (религиозните ми приятели биха казали „благословени“) сме. Затова обещавам да казвам „Благодаря“ повече. Започвам отсега.
Благодаря ви. На всички.
Татко
Източник: Ask Your Daddy
