Машината за домашни
Един ден на нашата врата почука странен тип: смешно човече, ви казвам, високо колкото две кибритени клечки. На рамо носеше чанта, по-голяма от него самия.
Продавам машини, – каза то.
Покажете, – каза татко.
Ето, това е машина, която подготвя домашните работи на учениците. За решаване на задачи се натиска червеното копче, за развиване на литературни теми е жълтото копче, а зеленото копче е за подготовка на уроците по география. Машината прави всичко сама, за минута.
Купи ми я, татко! – казах аз.
Добре, колко искате за нея?
Не искам пари, – каза човечето.
Но, едва ли работите за онзи, дето духа!
Не, но в замяна на машината не вземам пари. Искам мозъка на вашето дете.
Вие сте луд! – възкликна баща ми.
Слушайте, господине, – каза човечето с усмивка, – ако домашните му ги прави машината, за какво му е мозъкът?
Купи ми машината, тате! – примолих се аз. – Какво ще правя с мозъка си?
Баща ми се вгледа в мен за минута, после рече:
Е, вземете му мозъка и нито дума повече за това.
Човечето ми взе мозъка и го пъхна в една чантичка.
Колко ми стана леко без мозък! Толкова леко, че полетях из стаята и, ако тате не ме беше сграбчил на време, щях да излетя през прозореца.
Сега ще трябва да го държите в клетка, – обясни човечето.
Че защо? – попита татко.
Няма мозък, затова. Ако го оставите свободен, ще литне към гората, като птиче и за няколко дни ще умре от глад!
Тате ме затвори в клетка, като канарче. Тя беше малка, тясна, не можех да се движа. Железните пръчки ме стягаха, притискаха ме толкова силно, че… накрая се събудих уплашен. Добре, че беше само сън! Уверявам ви, първото нещо, което направих, бе да подготвя домашните си за училище.
Влакчето
Влака от Пот за Пает го наричат „влакчето“, изглежда толкова малък, като да го пъхнеш в джоб.
Има само един вагон, а местата всичките са до прозореца. Вагонът е много тесен, но за дебелите чичковци са направени ниши в стената: дебелият чичко се качва, настанява шкембето си в нишата и затваря блажено очи. Защо дебелите чичковци винаги спят във влака?
Понякога, през сезона на плодовете, машинистът Адалджизо спира влака сред полето и се катери по дърветата да бере круши; всички пътници го гледат и му намигат. Когато е мъгливо и не се вижда нищо, кондукторът застава зад децата и им казва какво има наоколо. Той толкова отдавна пътува по тази линия, че познава пейзажа наизуст.
От дясно, – казва – има царевична нива, от ляво русокосо момиче маха с червена кърпичка. От ляво е езерото.
Когато дойде време за слизане, пълните господа се затрудняват да извадят шкембетата си от нишите. Кондукторът им помага, като ги дърпа за раменете.
Мъничко усилие, господин Луитполдо!
Господин Луитполдо е най-дебел от всички, поти се и сумти, но коремът му не излиза от нишата.
Трябва да помогне и машинистът Адалджизо. Накрая господин Луитполдо може да слезе от влака.
Тогава локомотивът обръща посоката и изчаква определения час за тръгване обратно.
Господин Боемондо
Господин Боемондо е забавен човек. Какво ли не измисля, за да разве сели децата!
Вижте го във влака: децата сядат срещу него и започват да се карат, защото всички искат да са до прозореца.
Тишина, спокойствие, – възкликва господин Боемондо. – Хайде да играем на нещо хубаво.
Децата се успокояват в очакване.
Обърнете се за малко, ще погледнете, когато аз ви кажа.
Децата се обръщат и гледат: баща им го няма. На неговото място е седнала възрастна дама с папагал на рамото. Птицата има зелени и жълти пера и крещи: „Искам да седя до прозореца, искам до прозореца.“
Децата се разсмиват, смеят се със сълзи и така не забелязват, че възрастната госпожа е изчезнала, а на нейното място седи монах с брада доземи, която поглажда с ръка. Той гледа децата със строг поглед и те веднага се смълчават като риби.
Ех, ех, – въздиша старият монах.
Децата седят мълчаливи.
Ех, ех, – отново въздиша монахът.
Децата са готови да се разплачат, гледат върховете на обувките си и не забелязват как изчезва и монахът. Когато вдигат поглед, едно миниатюрно човече скача върху седалката и се смее като лудо.
Децата също се засмиват.
Как се казваш, мъничко човече?
Казвам се Какароне.
Защо?
Защото обичам макарони.
Какви глупости, – мърмори възрастна госпожа, облечена цялата в оранжево.
А децата се заливат от смях. Човечето започва да се надува все повече и повече. Господи, колко едро става то! Хоп и се превръща в господин Боемондо. Щастливи, децата прегръщат своя татко.
Облечената в оранжево госпожа протестира:
Във влака не трябва да се позволяват някои странности.
Забранено е да се пуши, да се храчи, но аз не пуша и не храча, – отвръща господин Боемондо.
Хората се смеят. Възрастната госпожа се ядосва и иска да повика кондуктора. За щастие пристигаме.
Но, преди да слезе, господин Боемондо си издухва носа. Как го прави? Маха си носа от лицето и добре го изтрива в кърпичката; при това гледа госпожата в оранжево и й намига. Хората пак се смеят. Само госпожата става червена като знаме и се обръща на другата страна. Господин Боемондо поставя носа си на място. След това той и децата в редица слизат от влака и си тръгват.
Къщата на господин Венчеслао
Когато най-малко очаквате, ако вдигнете глава ще видите да прелита с голяма скорост къщата на господин Венчеслао. Цялата къща, от покрива до основите, преминава над вас, поклащайки се леко като самолет. Коминчето изпуска черен дим и той се разстила наоколо като дима на локомотив. Под къщата са окачени чували с въглища, бутилки вино, стари дамаджани, както е във всяко мазе. Господин Венчеслао, облегнат на прозореца на първия етаж, поглажда лулата си замислено и въобще не ви забелязва.
Хората гледат нагоре и клатят глава:
Господин Венчеслао е полудял. Кажете, така ли трябва да обикаля наоколо, все едно че къщата му е самолет.
Би трябвало да се съобщи в полицията, – намесва се някой – защото господин Венчеслао няма разрешително за пилот и може да причини нещастие.
Къщата бързо пресича небосклона и изчезва зад хълма. След малко се появява отново, носи се в обратна посока, спуска се на земята близо до селото, на сто метра зад църквата, точно на мястото, където е построена.
Ето, – успокояват се хората, – господин Венчеслао си направи разходката.
Господин Венчеслао стои до прозореца и си пуши лулата.
Нещо в главата му не е наред, – повтарят съмнението си хората.
Тези разходки господин Венчеслао ги прави винаги на свечеряване. Стоите там и разговаряте спокойно с него, а той, седнал до прозореца на партера, неочаквано ви поздравява с ръка, къщата с леко скърцане се отделя от основите и се издига в небето. Прави няколко кръга около камбанарията, после се понася към хълмовете.
