Никой не е казал, че да си родител е лесно. Даже, е доста трудна задача, може би най-сложната ни работа в целия живот. И понеже това е така, често допускаме грешки, някои от които за съжаление могат да бъдат и с доста сериозни последствия. Основната може би е тази, че когато станем родители, забравяме какво е да си дете. Изискваме твърде много, имаме твърде високи очаквания и съответно оставаме разочаровани, когато те не бъдат оправдани. Тогава започваме да критикуваме, да се караме и да се ядосваме. И забравяме кои са най-важните неща – да поощряваме, подкрепяме, обичаме детето си такова, каквото е. Другото е без значение.
Очакваме от децата си да правят неща, преди да са готови за тях.
Ние искаме от малкото дете да стои тихо. Молим две-годишния си син на седи кротко. Изискваме от три-годишната си дъщеря да си подреди стаята. Във всички тези ситуации, ние не гледаме реалистично на нещата. Ние се разочароваме от детето, а него поставяме в ситуации, в които то чувства, че се проваля. Много родители изискват от мъниците си да правят неща, които дори на по-голямо дете биха били трудни. Накратко – искаме от тях да спрат да се държат като за възрастта си.
Ядосваме се, когато децата се провалят в нещата, които искаме от тях.
Детето може да прави само това, което се е научило до момента. Ако то не може да се справи с нещото, за което сме помолили, не е справедливо да очакваме или да изискваме повече, а гневът ни в случая, прави нещата още по-лоши. Едно дете на две години може да се държи като две-годишно, 5-годишните не могат да бъдат 10-годишни или пък ученикът в трети клас да бъде като възрастен. Да имаш големи очаквания и да изискваш повече от това от детето си е нереалистично и безполезно. Има определени граници, до които може да стигне детето на определената възраст и да се справи само с определен брой неща. Ако ние, като родители не приемем тези граници, резултатът ще бъде такъв, че и двете страни ще са разочаровани, тъжни и неудовлетворени.
Отнасяме се с недоверие към мотивите на детето си.
Ако детето не отговаря на нашите нужди или изисквания към него, ние решаваме, че то нарочно се запъва и упорства, вместо да разгледаме ситуацията от близо, от негова гледна точка, така че да видим истинската причина за поведението му. В действителност, детето, което определяме като упорито в конкретен момент, може да е уморено, да не се чувства добре физически или емоционално, да е гладно или да го боли нещо. Затова, ние трябва първо да разгледаме тези възможности, преди да сложим някакъв лош етикет, определящ характера му.
Не позволяваме на децата да бъдат просто деца.
Когато пораснем, ние сякаш забравяме, че и ние сме били деца и ние очакваме от наследниците си да се държат като възрастни, вместо както е естествено за техните години. Здравото дете е шумно, изразява бурно емоциите си и не задържа вниманието си задълго върху едно нещо. Ние понякога определяме това държание като „проблем”, но това всъщност са нормални качества на нормално дете. По-скоро нашето общество и нашите очаквания за перфектно поведение не са.
Обръщаме ролите.
Ние очакваме и не само това, ние изискваме от детето си да посреща нуждите ни – да стои тихо и мирно, да спи непробудно цяла нощ и да става късно в почивните дни и като цяло да следва нашите желания. А трябва да е точно обратното, нали така? Ние, родителите, трябва да посрещаме нуждите на децата си, това е нашата роля, не тяхната. И понякога, до толкова се фокусираме върху нашите незадоволени потребности, че съвсем забравяме, че това е дете, което има своите собствени.
Обвиняваме и критикуваме, когато детето сбърка.
Децата имат твърде малък житейски опит и неизбежно правят много грешки. Те са естествена част от ученето във всяка възраст. Понякога, вместо да подходим с разбиране и да помогнем на детето, ние отправяме критика, сякаш то е длъжно да прави всичко перфектно още от първия път. Да грешиш е човешко, а да грешиш в детска възраст е човешко и неизбежно. Но ние, възрастните, реагираме на всяка неправилна постъпка, неспазено правило или лошо поведение с изненада и разочарование. Затова няма смисъл да реагираме така, когато сме наясно, че детето не може да бъде перфектно през цялото време.
Забравяме колко дълбоко нараняват думите.
Ние, родителите, разбираме, колко е неправилно и вредно физическото нараняване. Но понякога забравяме, че гневните и обвинителни думи, могат да са точно толкова болезнени и да нанесат не по-малко травми от шамарите. Крясъците и критиките могат да затвърдят в малкия човек усещането, че постоянно е виновен и че винаги се проваля.
Забравяме колко лечебни мога да бъдат любовта и нежните думи.
Една от грешките, които най-често правим като родители, е попадането в порочния кръг на обвинение, следствие на лошо поведение и недоволство от наша страна спрямо детето. Вместо това трябва да спрем за минута и да дадем любов, да вдъхнем увереност, самочувствие и сигурност на малкия ни любим човек, да го прегърнем и да му кажем няколко мили думи. Това е работещата стратегия, само трябва да успеем да си я наложим.
Най-важните уроци предаваме на децата си чрез нашето собствено поведение и реакции.
Детето прави това, което вижда от родителите си, а не това, което чува. Факт! А родител, който пляска детето, защото то е блъснало или ударило, казвайки му, че да се биеш е лошо, всъщност учи точно на обратното – че да удряш е правилно, най-малкото за тези, които превъзхождат по сила. Ако вместо това, реагираме на проблемите по спокоен начин и намираме мирни решения, го научаваме да бъде такъв човек и когато порасне.
Така наречените проблеми, с които се сблъскваме в отглеждането на детето, са идеалната възможност да го учим на стойностните и важни неща, защото те се учат най-добре от истинските ситуации в реалния живот.
Често виждаме детето само чрез външния израз на неговото поведение, а забравяме за любовта и добрите намерения, които са вътре в него.
Когато сме разочаровани от поведението на детето си, трябва преди всичко да се опитаме да видим доброто в ситуацията. Важно е да сме наясно, че детето иска и прави най-доброто по силите си да се държи добре в конкретния момент, при съответните условия (независимо дали са видими или не за нас) и в съответствие с неговия житейски опит. Ако сме способни да видим най-доброто в нашето дете, то ще бъде свободно наистина да го направи. Ако даваме само любов, само любов ще получаваме и в отговор.
