Юначното петле (народна приказка)
Яхнал дребното си магаре, дядо Пешо се връщал от пазар. Клатучкал се и нещо си тананикал. Като стигнал дървения мост на крайселската река, той смахмузил магарето – да мине по-бързо, и го подканил:
– Де, Марко!
Засилило се дядовото Пешово магаре, но додето претопурка през моста, подковата на левия му заден крак се закачила на един чеп и се откъртила. Залъщяла върху моста като сребърен полумесец.
Тъкмо в туй време откъм летния царски дворец се задала една позлатена колесница, теглена от два черни коня с червени звезди на челата и опашки до земята.
– Царската колесница минава! – рекъл старецът и отбил магарето си да стори път.
Конете профучали край него. Искри изскачали изпод копитата им. Старецът извърнал глава и се загледал след конниците, които препускали подир колесницата.
Не щеш ли, позлатената колесница спряла изведнъж на самия мост. Нейната вратичка се отворила, отвътре се подала една глава с корона и нещо заповядала на най-близкия конник. Конникът скочил на земята, навел се, взел нещо и го подал на протегнатата ръка. Подир малко и колесницата, и конниците кривнали на завоя и изчезнали от очите на стареца.
– Какво ли намериха на моста? – проговорил озадачен дядо Пешо и подкарал магарето си, но то се залюляло и закуцукало.
Дядо Пешо слязъл от самара, прегледал краката на магарето и като разбрал, че едната подкова я няма, поклатил глава, натъжил се и повел Марка към къщи. Като стигнал в тясното дворче на къщурката си, той извадил от пазвата си едно вързопче с дребни пари, преброил ги, видял, че няма да стигнат за нова магарешка подкова, и тежко въздъхнал:
– Къде ще се дяна с този окуцял Марко?
Дядо Пешо имал едно юначно петле с жълти ботушки и с оскубана опашка. То се изправило пред своя стопанин и рекло:
– Защо въздишаш, дядо Пешо? Горе главата! Аз видях кой отнесе подковата на нашия Марко. Да не ми е името Петльо Пешев, ако не ти я донеса!
И напереното петле тръгнало към царския дворец. Вървяло, вървяло, стигнало до една река без брод и без мост. Спряло се на брега и се замислило как да мине отвъд. Мислило, чудило се, най-сетне си рекло:
– Абе, аз защо ли се чудя?
И като се навело, петлето с оскубаната опашка проточило шията си, отворило гърло и захванало да пие. Цялата река пресушило и минало на другия бряг.
Продължило по-нататък. Навлязло в една зашумена гора. Изведнъж напреде му изскочил един лъв и се озъбил:
– Хей, ти, дето ходиш на два крака, кой ти позволи да влизаш в моята гора? Връщай се или ще те изям!
– Ще ми изядеш опашката! – отвърнало петлето. – Я се махай от пътя ми!
Лъвът разтворил устата си.
– Абе, ти – кипнало петлето – няма ли да се махаш?
И като проточило шия, то клъвнало лъва и го глътнало.
Късно вечерта петлето с оскубаната опашка стигнало до царския дворец, прехвръкнало в градината, кацнало върху един клон тъкмо пред отворения прозорец, където спял царят. На стъклената масичка до царската глава лъщяла подковата на дядовото Петково магаре.
– Кукуригууу! – изкукуригало петлето и запляскало с криле.
Царят се стреснал и облещил очи:
– Кой смее да нарушава царския ми сън? – грозно изревал той.
– Аз! – отвърнало петлето.
– Какво искаш?
– Подковата.
– Не я давам! Тя ми е късмет! – отвърнал царят, грабнал я от масичката и я мушнал в пазвата си.
Тогава петлето повторно и още по-силно изкукуригало.
– Докога смяташ да кукуригаш? – попитал царят.
– Цяла нощ ще пея и няма да те оставя да спиш, ако не ми дадеш подковата.
– Тъй ли? – заканил се царят и плеснал три пъти с ръце.
Мигом в покоите му нахълтали деветима царедворци и паднали на колене:
– Какво ще заповядаш, господарю?
– Първо: заповядвам да напалите голямата пещ, дето пече хлебовете на цялата ми войска! Второ: заповядвам да хванете онова петле и да го хвърлите живо в пещта!
Както им заповядал царят, тъй направили царедворците. Напалили голямата пещ и когато жаравата станала до колене, хвърлили дядовото Пешово петле вътре.
Но петлето не се уплашило. Щом стъпило върху въглените, то зяпнало и рекло:
Водолей, водолей,
всичката вода излей,
въглените угаси
и петленцето спаси!
Додето изрече тези думи, цялата река рукнала навън и заляла пещта. Угасила въглените.
На сутринта петлето изскочило живо и здраво и цял ден се разхождало в градината под прозореца на разлютения цар. А вечерта, щом владетелят заспал, то повторно закукуригало.
– Пак ли? – скокнал царят. – Ще те науча аз тебе!
И заповядал на царедворците да го хвърлят в зверилницата, където било пълно с гладни вълци и пустали лисици.
Щом се намерило в зверилницата, петлето, наместо да си глътне езика от страх, отворило клъвката си и викнало
Лъвчо, лъвчо, мил и драг,
покажи, че си юнак!
Лъвът изскочил навън и на бърза ръка издушил всичките вълци и лисици. А петлето изхвръкнало от зверилницата живо и здраво.
На третата нощ то пак закукуригало под отворения прозорец на двореца. И царят се предал, защото никой не може да излезе на глава с такова юначно петле. Извадил подковата от пазвата си, надянал я върху шията на петлето и креснал:
– На ти подковата, па се махай от главата ми!
Петлето си тръгнало към село да зарадва натъжения дядо Пешо, а лъвът се прибрал в гората.
6,977 преглеждания
