Внукът на човекоядката
Това е разказът на Йорданка Белева, по който Десислава Николова-Беседин направи късометражен филм със същото име. С него тя иска да ни разкаже за това колко жестоки могат да са децата. Да, точно така, същите наши деца, които боготворим, идеализираме, обичаме до полуда, но понякога дълбоко не познаваме. Филм, които не размахва назидателно пръст и не осъжда, той просто идва, за да ни напомни, че жестокостта поражда жестокост, и още по-страшно – автоагресия. Филмът все още не може да се гледа масово, но вече породи ожесточени дискусии след родители и педагози, тъй като беше показан на второкласници в едно столично училище. Родители им изпаднаха в шок, защото… Всъщност, както и самата авторка казва, това е филм за насилието между децата, което често прехвърля границите дори на най-развитото родителско въображение, и не, това не е филм за самоубийството на едно дете. А реакциите на възрастните в случая са само доказателство, че обществото ни все още се страхува да назовава нещата с истинските им имена и отказва да приеме, че има проблем, при това огромен и той се нарича училищен тормоз.
разказ от Йорданка Балева
Дойде в средата на учебната година и веднага разбрахме, че е най-красивото момче в училище. Влезе в клас с футболна топка в ръка и я запрати към сърцата ни. Стреля точно, бяхме негови. Принадлежахме му невинно и доброволно. По-късно невинността и доброто щяха да изчезнат. Новият ни съученик също.
В началото много му се радвахме. Преследвахме неуморно тази радост. Той дори се казваше Радостин и изговаряхме името му нацяло, как да съкратиш радостта до Тино или Радо?
Несъкратени, широки безгрижни дни. Това момче ни очароваше детайлно – имаше някаква лекота и въздух във всяко негово преместване, беше щедър в движенията си – свиреше на китара, рисуваше талантливо, отбелязваше ефектни голове. Обикнахме го така, както се обича щастието. Понеже тогава имахме само едно определение за щастие – лятна ваканция, Радостин беше за нас вечно пладне от вечно лято.
Обаче вечността се изчерпи.
Започнахме да се караме за кого да бъде, кой има повече право на собственост, по-голям дял от приятелството му, не приемахме да е за всички, искахме един господар на тази красота и господарят беше във всеки от нас. Когато се изморихме да се разкъсваме помежду си, започнахме да късаме от Радостин.
Беше в деня, в който някой каза, че баба му е човекоядка.
Помня нарастващото облекчение – значи и той не е съвършен!
Помня бързината, с която това облекчение се превърна в омраза, и вече знаех – Радостин няма да оцелее. Знаците на приближаващата мъст бяха навсякъде: седеше сам на чина, момчетата не го включваха нито в тренировките, нито в мачовете, момичета го изключиха от погледите си. После мълчаливите наказания не ни стигаха, искахме кръв.
Някой предложи да го накараме да яде сурово месо. Тези, които се въодушевиха, бяха по-сурови и кървави от месото. Оградиха Радостин плътно, извиняваха му се, че не могат да го почерпят с човешко месо, а предлагат само гълъб, прясно убит с прашка. После спряха да се извиняват.
Никога няма да забравя ръцете му. Не се отбраняваше с тях, а се прегърбваше. Спускаше се надолу и надолу, като при кацане. Приличаше на птица, с внезапно парализирани крила. После на птичка, повръщаща птичка…
Съвсем очаквано, скоро Радостин изчезна. Дълго време думата за това, което настъпи с неговото отсъствие, беше една – безкръвност. Трепвахме единствено от кратки тревоги – представяхме си как баба му идва в училище, грозна и страшна, как се развиква и как ни наказват.
Постепенно тревогата ни беше само една – ами ако баба му го е изяла? И вече искахме да е жив, да се върне, обещавахме си, че няма да го измъчваме. Щяхме да му простим, че е различен, че е красив, че е талантлив. Че е добър. Да му простим, че ни е простил. Вероятно щяхме да го обикнем повече от преди. За да си го разделяме повече от преди. Не знам.
След време разбрахме истината за баба му – през войната, докато гладували дни наред, някакви хора угоявали прасетата си с човешки трупове. Едно такова прасе попаднало в дома им точно когато си мислели, че умират от глад. После и войната, и гладът свършили. Бабата на Радостин оцеляла с преглътната погнуса и непреглътнати слухове – човекоядката.
Тя дойде в средата на учебната година. Нямаше крив нос, нито гърбица, не беше едра и страшна, не съскаше, не крещеше, нямаше орлови нокти, нито брадавица на лицето. Дребна, светла и красива. Като Радостин.
Поздрави учителката и застана пред целия клас.
— Изядохте ми детето. – Това каза човекоядката, и излезе.
2,432 преглеждания
