„Тази вечер едвам накарах дъщеря ми да си легне. Много след вечерния й час успях да я сложа в леглото и през стиснати зъби й казах:
– Обичам те, но да не си казала нито думичка повече. Заспивай вече, защото ми писна да се разправям за плюшените ти играчки.
– Мамо? – повикаме тя.
Спрях се на прага на стаята. Буквално си хапех езика, защото вече бях толкова ядосана.
– Какво има?
– Имам да ти кажа още нещо.
Тя вече седеше в леглото. Косата й беше разчорлена, а с пръсти бършеше и мажеше сълзи и сополи по лицето си.
– Мамо…, тригодишната ми дъщеря ме погледна и извика с тънкото си гласче: „ПРОЩАВАМ ТИ!“
След това си легна и започна да плаче още по-силно, а аз поне една минута не знаех какво да кажа и какво да направя. Начинът, по който ми каза „Прощавам ти!“, звучеше като обвинение. Отидох до леглото й и се наведох към нея.
– Скъпа, знаеш ли какво означава да простиш на някого?
Тя още подсмърчаше с лице, заровено във възглавницата с Малката русалка, отпечатана на нея.
– Да, промърмори дъщеря ми. Означава, че ти си сгрешила, но аз съм се уморила да съм ти ядосана и сега ще спя и сърцето няма да ме боли.
Ето това е, хора!
Тази вечер получих ценен урок от 3-годишната си дъщеря. Урок като юмрук в корема. И да, след това легнах при нея и силно я прегърнах. Да си призная… сърцето ме заболя.
Аз съм на 35 години и трябва да си призная: Тя е права!“
