Тео и Зайо си правят състезание (приказка)

Татко беше научил Тео да кара колело и той вече се справяше много добре със спускането и изкачването на малката улица пред тяхната къща.

“Никак не е зле, Тео!” – каза Зайо, “Но никога няма да си бърз като заек.”

“Никога не съм виждал заек да кара колело,” – засмя се Тео. “Да, защото съм по-бърз от теб. Дори ако аз съм с триколката, а ти с колелото, пак ще те изпреваря.”

“По-бърз от моето колело?” – възкликна Тео, “Да видим, хайде да се състезаваме.”

“Няма проблем,” – каза Зайо небрежно.

Преди началото на състезанието Мама сложи мъничко крем на върха на нослетата им.

След това нахлузиха каските си.

“Ще караме до фенера и обратно,” каза Тео. Зайо се съгласи.
“Раз, два, три-и-и…!” – отброи Зайо и изхвърча напред. Тео повъртя доста, преди да успее да го настигне.
“Добре де, не си чак толкова бърз… все още те виждам,” зарадва се Тео.
“Чакай да видиш или по-скоро – няма да ме видиш!”, – каза Зайо.
“Ще видя нещо, което не мога да видя?”- обърка се Тео.

Стигнаха до фенера и вече се връщаха обратно към старта. Тео водеше, макар че Зайо даваше всичко от себе си.
“Хайде да се разходим наоколо!” – извика Зайо, но… сега тясната уличка се виеше нагоре.
“Виж, балон с горещ въздух!”, извика Зайо към Тео. И те спряха да погледат.
“Страхотно,” – каза Тео, “много искам да се возя в такъв някой ден.”
“Аз също,” – отвърна Зайо. “Но първо трябва да спечеля едно състезание!”
И хоп, отново изхвърча наред.

Пред тях се появи малка рекичка. Скоро Тео отново водеше в надпреварата. Но трябваше да стисне спирачката, защото една патица с нейните малки пресичаше улицата. Зайо едва успя да спре навреме.

Малките патета се скупчиха любопитни около колелото на Тео.
“Ето ме и мен!” – извика Зайо и продължи напред. Тео трябваше да изчака, докато патенцата отидат отново при майка си.

Тео последва Зайо. Първо през гората, после и през тунел. Финалът се появи пред очите им. Тео беше настигнал Зайо. “Със сигурност ще спечеля!” – каза Зайо задъхан.

“Или пък аз печеля,” – извика Тео. Истината е, че той караше малко по-бавно, за да даде шанс и на Зайо. Стигнаха финала и двамата пресякоха линията едновременно!
“Наравно сме!” – Зайо беше останал без дъх. Тео се смееше.

“Имаш късмет, Зайо,” – каза Тео. “Късмет ли? Просто съм майстор.” – усмихна се Зайо.
Но вечерта над леглото на Тео имаше медал, на който пишеше:
“На Тео, за доблестното му състезание със Зайо!”