Скорпионът. Страхът” – откъс от книгата „Приказки за щастие“

 

Представяме ви една от приказките от книгата „Приказки за щастие“, предназначена за деца и родители, в която се говори за страха. Прочетете тази приказка на детето си – в случая причината за страха е историята за скорпионът, попаднал в чорапа на дядото на малкия Димас. Поговорете за нещата, от които детето се страхува и му обяснете, че страхът е нормало чувство, което всички изпитваме.

Прочетете съветите за родители след приказката, които ще ви помогнат да подходите правилно към страховете на детето си и да му помогнете да ги преодолее.

 

Страхът

Когато бил много млад, дядото на Димас прекарал две години в Африка. Там той бил войник и живеел в много стара казарма с други младежи като него.

В един летен следобед Димас и дядо му бяха на басейн и възрастният мъж подхвана една история от онова време.

– Бяхме трийсет и четири и всички слаби като вейки – започна да разказва той на внука си. – През зимата умирахме от студ. През лятото се чувствахме така, все едно ни бяха напъхали във фурна. От един прозорец виждахме пустинята.

– Как изглежда пустинята, дядо? Има ли камили? Има ли лешояди? Има много пясък, нали?

Дядото на Димас се усмихна и каза:

– О, да, пясъкът там няма край!

А камили? Е, камили не видял много. За сметка на това обаче в страната, в която бил, живеели, както веднага бихте се досетили, малки животинки, изпълнени с най-лоши намерения.

– Знаеш ли, в пустинята има най-вече хоризонт – продължи възрастният мъж. – Вървиш спокойно. Казали са ти, че след около два километра по права линия ще стигнеш до малки бели къщи, направени от кал и с тръстикови покриви. И ти ходиш ли, ходиш, но и помен няма от никакви къщички. Внезапно на хоризонта виждаш линия от светлина, сякаш там някъде е скрито голямо златно съкровище.

– Съкровище ли? – попита Димас, толкова развълнуван, че изпусна играчката в скута си. – Пиратско съкровище, пълно със скъпоценности и злато ли?

– Почти, но когато стигнеш, няма ни една монета, ни една скъпоценност, няма злато, няма бели къщички, каквито си очаквал да видиш… Има оазис!

Димас ококори очи. Думата „оазис“ го накара да си представи много неща. Най-вече камили, които се навеждат, за да пият вода. И наоколо палатки. Но не се осмели да прекъсне дядо си, който продължи да разказва. До онзи момент не се беше появила никаква камила. Както и никаква друга ужасна твар, от която кожата ти да настръхне.

– Един ден другарите ми и аз, останали без дъх от умора, най-после стигнахме до един оазис. Едвам влачехме нозе, толкова бяхме изтощени. Манерките, които носехме със себе си, бяха вече празни и ние бяхме много жадни. Слънцето така печеше, че камъните се пукаха от горещина, жегата беше непоносима! Водата и оазисът ни спасиха!

Изведнъж Димас си представи слънцето в пустинята, високо горе, жълто, парещо, в небе без нито едно облаче на него.

– Оазисът много голям ли беше?

– Не, не беше. Имаше малко вода и две-три палми. Сещаш ли се за езерцата в покрайнините на селото, от които напояваме полето? Е, оазисът не беше много по-голям от тях. Водата не беше много дълбока. Горе-долу колкото си висок ти.

Това са все неща, случили се отдавна, преди повече от четирийсет години. Но дядото на Димас си ги спомняше много добре. Разказа как четиримата войници потопили ръце във водата, за да гребнат и да отпият. Била доста студена, но с вкус на камък. А те били толкова жадни, че не им стигала водата, която гребели с шепи, затова се навели и пили направо с уста, като животните. Пили, пили, докато се наситили. После се съблекли и останали по бельо. Били потни, кожата им лепнела, мръсна от пясъка и праха…

– От много месеци не се бяхме мили. Беше прекрасно, Димас… Газехме във водата като деца, плискахме се един друг… докато…

Възрастният мъж прекъсна приказката си. Последната дума, която каза – „докато“ – остави Димас със затаен дъх. Мъжът потъна в спомените си. В пустинята под пясъка се крият много неприятни изненади! И се появяват, когато най-малко ги очакваш.

– И тогава какво стана, дядо? Освен, че сте се къпели и сте се забавлявали?

Изражението на възрастния мъж се промени.

Онова, което изникна в паметта му, не му харесваше.

– Не е приятно да облечеш отново прашните си дрехи, напоени с пот. Но се налагаше да го направим, защото се свечеряваше и трябваше да се връщаме в казармата. Имаше още време, докато падне нощта, но в пустинята не можеш да се довериш на нищо. Абсолютно на нищо. Ако не ми вярваш, чуй какво се случи на мен.

Четиримата войници изтъркали телата си със старите хавлиени кърпи, които носели в раниците си. Пускали шеги, смеели се, били млади и не им трябвало много, за да се развеселят. Обули панталоните си, облекли ризите си, после сложили и чорапите. Накрая намъкнали отново и ботушите, от които краката им се потели ужасно.

– След като напълнихме манерките с вода, поехме обратно по пътя към казармата. Неочаквано почувствах необичайно гъделичкане по пищяла си. Нещо се движеше в чорапа ми, мяташе се, сякаш искаше да се захване за кожата ми, навярно за да забие жилото си…

Приказката продължава на следващата страница….

– И ти какво направи, дядо? Какво те гъделичкаше? Паяк ли?

Дядото на Димас, тогава млад и гъвкав, не се подвоумил: седнал веднага на земята и с лудешка бързина развързал връзките на ботуша си и го свалил.

– Захвърлих ботуша на няколко метра и със свито сърце събух чорапа – продължи той. – В онзи миг, Димас… Това навярно е мигът, в който изпитах най-голям страх през живота си. Да, със сигурност. Нещото, което ме гъделичкаше, не беше паяк. Ако беше паяк, сега дори нямаше да си спомням тази случка! Беше черен скорпион, дълъг около десет сантиметра, с опашка, която движеше много бавно. Имаше крака, от които потръпваш, и лазеше по крака ми като на каданс, но същевременно бе много гъвкав и уверен. От паниката останах като вкаменен. Сърцето ми щеше да изхвръкне. За щастие не посегнах да ударя животното: така само щях да го накарам да забие пълното си с отрова жило и навярно сега нямаше да съм тук… Един от другарите ми подложи острието на един нож между кожата ми и скорпиона и той, мислейки си може би, че по-хладната повърхност ще го отведе в рая, тръгна по импровизирания мост от неръждаема стомана и продължи така, докато не изчезна в пясъка. А ние четиримата бързо офейкахме. Онова момче спаси живота ми!

Димас изслуша много внимателно цялата история. Трябва да е бил страховит момент, помисли си той: да попаднеш в подобна ситуация, да усетиш страха от това да не знаеш какво да направиш, как да реагираш…

Стана късно и двамата трябваше да се връщат у дома. Прибраха нещата си. Хавлията на Димас не беше нито стара, нито изхабена като онази на войниците, приятелите на дядо му. Подсушаваше много добре, въпреки че от честото ходене на басейн не оставаше време да се проветри вкъщи и мирише на кипарис и пръст. Момчето я преметна през врата си. Когато отиде да обуе обувките си обаче, си спомни за скрития в ботуша на дядо му скорпион. Или може би беше в чорапа… Както и да е, предпочете да продължи бос. Та нали е лято. Освен това да ходиш бос е много полезно за стъпалата. Вероятно подобрява и кръвообращението. Когато дойдеше зимата, щеше да реши какво да прави. Сега бос или обут е все едно.

Страхът има положителни страни. Благодарение на страха сме оцелели като вид. Благодарение на страха не ни прегазват колите на улицата. Затова в някои случаи страхът е приятел на благоразумието. При все това, в днешно време ние прекаляваме със страха. Страхуваме се почти от всичко. Най-вече от бъдещето, което съществува единствено във въображението ни. Решенията, които вземаме, водени от страх, обикновено не дават добри резултати.

 

Приказката

Димас е много развълнуван от разказа на дядо си, но не прилага добре урока за страха от историята. Добре е, когато страхът ни прави по-предпазливи и разумни, но не трябва да ни пречи да живеем нормално. Страхът никога не мотивира. Точно обратното – прекаленият страх парализира. При възпитанието на децата трябва да умеем да откриваме и да предаваме правилната гледна точка.

Балансирано развитата личност винаги съумява да прецени правилно опасността.

Практиката

Нелсън Мандела е казал, че смел е не онзи, който не се страхува, а онзи, който успява да преодолее страха.

Пилар Херико, коуч и писател, както и моя приятелка, е правила много проувания за страха и предлага пет практики, с които да се изправим срещу него.

Добре е да:

• приемем, че страхът е реален и нормален. Обикновено не се говори за него, защото това се смята за слабост. Но стресът, нервното напрежение, топката в стомаха – всички те са симптоми на страха.
• намалим силното му въздействие, като понижим неговата значимост. Можем да се изправим срещу страха и да набележим план на действие за справяне с него.
• приемем, че всички притежаваме достатъчно сила, за да застанем срещу страховете си. Да не се оставяме страхът да ни парализира.
• помолим за помощ приятели, учители, близки и да им разкажем какво се случва с нас. Предизвикателството се състои в това да не преминаваме сами през ситуация, която ни ужасява.
• погледнем към бъдещето – макар то да съществува само в ума ни, и да потърсим нови стимули и нови предизвикателства.

Детският страх може да има различен произход. Ако не става дума за сериозни или патологични страхове, можем да помогнем на малките, като им дадем положителна информация за света, който ги заобикаля, и за събитията, които предстоят. Никога не трябва да прибягваме до стимули с насилствен характер, които са често срещани по телевизията.