Първият ми рожден ден като майка
Днес имам рожден ден. Няма да ви кaзвам на колко ставам, че ми е нереално. Как се изплъзна това време… но, ето, имам си и нещо, което доказва, че поне някаква част от него не се е просто разтворила прахообразно обратно там, откъдето идва времето. Моето дете. Моето бебенце. Моето прекрасно момиче, което вече от почти цяла година споделя живота ни.
Тя в момента пищи. Не пищи, вика. На мен ми звучи като пищене. Така си прави понякога, уж всичко трябва да е наред, ама, ей на, не е на кеф. Важното е, че много скоро се усмихва и тогава, ех, тогава… слънце.
Гледам я и не мога да повярвам, че са изминали 12 месеца, откак прекрасните ми приятели ми се обаждаха да ме поздравяват за рождения ми ден, а аз си гладех големия корем и си мислех какво ли ще тази година, след като сме се запознали със съществото, спотаено вътре в мен.
Тя ме промени. Тя ме спаси. Тя ме озари.
Винаги съм знаела, че това е едно от най-големите щастия, които бихме могли ние, човеците, да си изградим. Да си имаш дете. Твой образ, твое подобие. Твои гени, твое създание, но собствена личност, различен индивид, нов човек. Но никога не съм осъзнавала колко много усмивки, колко много радост, колко искрена благословия ще бъдат дните ни заедно.
Благодаря ти, моя принчипеса. Благодаря ти, звездичке мила.
Пожелавам на всички майки да бъдат поне толкова щастливи, колкото се чувствам аз днес, на своя празник – на своя споделен празник.
1,452 преглеждания
