Предай нататък …Павел

Забелязвали ли сте как майките в градинката обръщат главите си като слънчогледи, когато мине татко, който бута количка със спящо бебе? Лицата им сe разтапят от умиление и възхита. Следва лека въздишка, поклащане на глава и неизменната реплика: „Има и такива…”. Питам се какво ли биха направили, ако видят Павел. Ей така, както си се разхожда със скокливата си походка и слинга, в който спи Петър – третото му дете. Вероятно майките ще поискат да се снимат с него като със световна забележителност, а след това да съсипят мъжете си, защото ще показват снимката и ще повтарят: „Виж! Виж! Ти никога не би направил това…”. Това ме усмихва и натъжава. Натъжава ме, защото реакцията на майките от градинката е явен знак, че тези татковци са рядка порода. Натъжава ме, защото е много лесно да си отдаден татко. Трябва само да поискаш. Трябва да поискаш да обичаш много, да отдаваш време, да даваш ласки, да споделяш дните си и мисълта си с детето. Само трябва да поискаш. 

Усмихва ме, защото познавам Павел. Защото знам как баби и майки го оглеждат, а понякога даже го спират по улицата, докато разхожда някое от децата си в слинг.

Павел Антонов е журналист. Много позитивен, забавен и буден човек. Винаги с позиция, което ме възхищава. Умее да гледа светлата страна на живота. Освен това той се бори срещу тютюнопушенето и обожава природата. И за нея се бори. Свири на китара. Прави прекрасни купони. Танцува рок. Плува с яхти. Пътува. Има трапчинки… А след като не го бях виждала поне 10 години го открих с прекрасна жена до себе си и три деца – Майа, Иван и Петър. Преди да го видя обаче, прочетох блога му и много ми хареса какъв баща е избрал да бъде. Затова поисках да го „предам нататък”!

Блогът на Павел – тук е описано как се е родило третото му дете. Само за разпалване на любопитството – Петър се ражда на паркинга пред болницата. Действието се развива в Лондон:

„… Емеше роди предишните ни деца в Унгария, където нещата са доста по-различни. Но като човек, който в работата си посещава болници и общува с лекари, тя нямаше никакви притеснения от английската система за раждане. Тук му е времето за едно пояснение – тук всичко се прави така, че да се спестят пари. Затова от родилките се очаква да пристигнат буквално в последния момент и да си тръгнат час по-скоро след раждането. Това бяхме научили от медиите и от познати, които живеят в Англия от по-дълго. Най-забележително е, че предпочитанието на Емеше към английската система остана непроменено, въпреки историята, която предстои да прочетете.

От момента, в който поехме по пътя за болницата “Джон Ратклиф”, всичко в паметта ми е на забавен каданс. Карах съвсем плавно, защото Емеше охкаше все по-осезаемо. През цялото това време Емеше ми даваше наставления накъде да карам, защото не бях ходил с кола до майчинското досега. Когато видях входа му я попитах дали направо да не спра на естакадата. Не, рече, паркирай. След секунда и двамата бяхме извън колата. Грабнах в ръце чантата на Емеше, папка медицински документи, и якето ми.

– Моля те, затвори чантата – изкомандва Емеше. В следващия момент се сгъна в много силна контракция.
– Ще можеш ли да стигнеш до входа – запитах. 
– Да вървим – рече бодро Емеше и тръгнахме. Успяхме да стигнем до края на паркинга. Точно там, на пътечката, между две коли, пристигна следващата контракция. Емеше се подпря на мен:
“О, Павел, страхувам се, че този път закъсняхме.”
Сънували ли сте кошмари, в които нещо ужасно се случва и трябва да бягаш бързо, а не можеш. Краката ти натежават и всяка следваща стъпка става все по-трудна, и така, докато се събудиш. В този момент си ги припомних, защото се почувствах като в един от тях. Но от него нямаше събуждане. 
– Извинете – извиках.
– Раждаме тук! Бихте ли извикали някого? Човекът спря и се вгледа в нас с недоумение.
Повторно извиках:
– Моля ви, извикайте някого. Тя ражда!
Човекът се обърна и закрачи по-бързо към входа. Не достатъчно бързо, помислих.
“Трябва да стигнем до вратата,” беше единственото, което успях да изрека.
Отговорът ме порази:
– Аз раждам, Павел, бебето е вече навън!
Емеше трескаво започна да го разкопчава и да си сваля панталона. Странно, дори за миг това не ми се стори неестествено или неприлично. Наведе се напред, като да застане на колене.
Дали не беше по-добре да легне по гръб?
“Не. Извикай някого.”

Този път закрещях с пълен глас: “Помощ! Раждаме тук! Помощ!”

“Видях Петърчо преди месец. Прекрасен е. Не е от най-спокойните, но и това има своето очарование, защото заспива, докато мама или татко танцуват с него. Има трапчинките на Павел и много ми прилича на него. Навярно ще прилича не само по чаровните дупчици на бузите. Сигурно и той ще пререже един ден пъпната връв на сина си, така както татко му е направил с неговата. Много се надявам се, че това да бъдеш отдаден баща може да се предава по наследство. Надявам се!”

Павка, предай нататък! Раждането на Иван ли беше най-екстремно? 

Да, това ми беше третото раждане. (тук започваме да се смеем и двамата) В смисъл, че аз за трети път присъствам на раждането на мое дете и се чудя  кое от всичките е най-екстремно, защото истината е, че всичките са ми еднакво екстремни! Обстановката може да е различна, но ефектът върху мен е един и същ. Независимо как се е появило детето, аз винаги съм като препариран и не мога да си стоя на краката. Спомените от ражданията на Майа, Иван и Петър са ми като действие в забавен кадър. Аз седя напълно отмалял от вълнение, а около мен се случват хиляди неща. 

Защо избра да присъстваш на ражданията на децата си? 

Най-вече, защото мисля, че е редно човек да знае и да бъде там, да участва. Не става въпрос толкова за подкрепата, въпреки че мисля, че беше добре за Емеше и аз да бъда там. След като се роди детето, има един период, в който трябва да се грижат за майката, да се довърши раждането. Обикновено в този период, току-що роденото бебе се връчва на таткото и аз прекарвам винаги първия половин час на бебето на бял свят в моите ръце. Това за мен е страшно вълнуващо, аз му пея, говоря му и те обикновено се впечатляват. И трите бебета бяха така. Те спират да плачат и осъзнават какво им се е случило.
На Майа пях една песен на Елвис Пресли – She’s Not You. Емоцията при самото раждане не мога да я опиша точно, но факт е, че някак си в такива моменти Емешe е адекватна, защото тя ражда! Това може да се докаже медицински. Чел съм по книги, че тогава жената отделя някакъв хормон и се фокусира върху раждането. Аз понеже не раждам, нямам такива хормони и ме удря някакъв жесток стрес и едва ли не ми идва да ревна с глас и със сълзи в момента, в който вече детето излиза и ми го подават! И това се повтаря абсолютно всеки път. Това са моменти, които не бих пропуснал за нищо на света!!! Препоръчвам и другите да участват. Освен това много добре се отразява на самата връзка между мъжа и жената и това, че двамата са преживели такова нещо заедно, ги свързва доста. Стават по-близки. 

Какво според теб трябва да бъде  участието на бащата в отглеждането на детето?

Според мен бащата не може да поеме толкова, колкото майката, дори и да иска. Но, ако не поеме колкото може повече, той… ще го кажа по-образно – бащата се прецаква, ако не се отдаде на ролята си на баща пълноценно! Аз смятам, че това, че съм се ангажирал активно с отглеждането на децата страшно ме е обогатило. Получил съм много, заради това, че съм присъствал, че съм бил част от всичко, че съм прекарал с децата си първите им мигове и от първите им  мигове нататък… Истината е, че аз излязох в бащинство! Минах на половин работен ден, когато се роди Майа – първото ни дете, и имах възможност да си седя вкъщи много повече. И до ден днешен правя така. После започнах и докторантура и съм прекарал последните три години с децата. Трябва да го правят това бащите в България. Много обогатява! 
Знам, че е наложено схващането, че мъжът трябва да се реализира в работата си, а на жената е оставено да се реализира чрез отглеждането на децата. Обаче и едното, и другото, и двата вида реализация, са много приятни и полезни. Според мен трябва да се съчетават и да работят в хармония. Аз лично смятам, че ако жената върши само едното, а мъжът само другото, е лошо и за двамата. Затова трябва да се балансира с двете. Аз много настоявам Емеше да работи, а не да си стои вкъщи и да си гледа децата, но пък и аз да не работя чак толкова.
И Слава Богу, че можем да си го позволим. 

Част от най-ценните идеи на Павел: 

– Слингът! Това е едно огромно удобство, защото по този начин детето спи най-добре, а и аз имам две свободни ръце. Поне два часа спи и си върша работата спокойно. Когато ме видяха със слинг в София ме спираха почти всяка трета жена и всеки пети мъж… Най-духовитата реплика, която съм чул за себе си беше: „Така е, така е…Тя го е носила преди, сега и ти ще го носиш!”.
  
– Прегръдките! Аз си прегръщам и целувам децата постоянно! Цялото семейство сме големи любовчии. Колкото повече допир и близост дадеш на детето си, толкова по-добре и по-пълноценно живее то после. 

– Пътуването! Горещо препоръчвам, когато някой има малко бебе, да се скъсва да пътува, докато бебето не проходи. Първо е много изгодно, защото се ползват големи намаления със самолетните билети. Когато Майа беше на пет месеца, направихме двуседмично пътешествие в Южна Африка. Тръгнахме от Кейптаун и избрахме прекрасен маршрут. Климатът там е перфектен, континентален… Почти няма опасност от малария. Майа вече се оглеждаше и й беше интересно. Аз със слинга, тя вътре – перфектно пътуване беше. Освен това, когато жената кърми е съвсем удобно, то е и здравословно и много важно за детето. При пътуване е и супер практично, защото храната си е с теб. После, когато Иван се роди, още на следващия месец трябваше да пътуваме до Англия. Много лесно беше. Къде ли не сме ходили! Сега същото го очаква и Петър.
 
– Татко или Павел! Всичките ми деца ми казват Павел. Спомням си първото ми гадже, което беше дете на разведени родители. Беше много близка с баща си и имаха прекрасни приятелски отношения и тя му казваше не татко, а на име. Много се бях впечатлил и оставих децата ми да ми казват така. Да не говорим, че всеки човек си има име. Нали така? Но на майка си казват „мамо”! Явно така го усещат.

– 5+1! Аз съм казал на Емеше още когото се запознахме, че искам да имаме  5+1 деца.
Но всичко това решава жената. Когато ни попитат и двамата „Планирахте ли третото дете?”,
тя казва „ДА”, а аз в един глас с нея „НЕ”. Явно тя го е планирала…
Така че, ако тя планира още деца, ще имаме още!