Половата идентичност (откъс от книгата на Франсоаз Долто „Каузата на децата“)

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

Kauzata-na-detsata

До този век, не без помощта на фалокрацията, властва погрешната идея, че единствената разлика, която момиченцата усещат, сравнявайки се с момченцата, е липсата на пенис. В кои моменти от развитието си момчетата и момичетата откриват принадлежността си към единия или другия пол?

Двете преживявания са напълно различни при момчетата и момичетата. Всяка майка може да го забележи, както го забелязах и аз самата. При днешните и при утрешните момчета това се случва по същия начин, по който се случи вчера при сина ми Жан.

До този момент Жан… знаеше добре, че подуването на члена му често пъти се придружава от желание за „пиш“. В такива случаи той уринираше и пенисът му се отпускаше. Беше му достатъчно само да установи връзката между еректилния феномен и уринарната функция.

Но ето че днес той – току-що е навършил 29 месеца – забелязва необичайна промяна: пишлето му е щръкнало и той смята, че му се пишка. Обаче не успява да се изпишка, докато пенисът му е в ерекция. Случката се повтаря. Той уринира едва след като членът му спадне. За първи път предусеща, без да може да го изрази с думи, че членът му вероятно има и друга функция извън уринирането, че има свой собствен живот. Жан преживява онова, което преживяват и другите момченца на неговата възраст. Именно между 28-ия и 30-ия месец бебетата от мъжки пол откриват ерекцията на пениса като отделено от микцията явление и тъкмо това е моментът, в който осъзнават своята идентичност на момчета.

Момичетата откриват половата си принадлежност посредством опипването и интереса към „копчетата“ на гърдите и „копчето“ на вулвата, което изглежда чувствително на допир. Мастурбацията на тази ерогенна зона сочи по най-безспорен начин момента от тяхната история, в който те откриват своята полова идентичност.

Докато сменях превръзките на децата с изгаряния като млад стажант лекар в Бретоно, забелязах, че момиченцата търкат нервно връхчетата на гърдичките си, за да понесат по-добре болката. Превързването на рани от изгаряния е болезнена процедура. А когато е присаждана и кожа, се изисква още по-деликатно боравене с превръзката. Тъй като притежавах известна сръчност – дължах я на предишния си опит като медицинска сестра, – често ме викаха да сменям превръзките, дори и когато не отговарях за тази стая. Един ден ме извикаха при леглото на 6-годишно момиченце и тъкмо започвах да навлажнявам превръзката, за да я отлепя, когато видях – но за мен това вече не беше изненада – как детето се гали по еректилните пъпчици. Старшата сестра, която до този момент не гледаше към нас, изведнъж разбра какво става и веднага нахока детето: „Виждам какво правиш – да не си посмяла пак! Мръсница!“. Опитах какво ли не, за да я успокоя: „Детето изпитва болка, нуждае се от утеха. Това й напомня за зърното на майчината гърда…“. „Дрън-дрън, нищо не я из­винява. Не желая похотливи деца в моето отделение!“ – отсече категорично този страж на държавното здравеопазване, който изобщо не искаше да чуе обясненията ми за приложението на примитивното либидо като автоаналгетик.

По времето, когато се подлагах на психоанализа, бях поразена от реакцията на едно не навършило три години момиченце, на което подарих кукла, докато гостувах на майка й. Детето мигновено обърна куклата с главата надолу, събу гащичките й, разтвори краката й и я захвърли в ъгъла с думите: „Не е хубава“. „И защо така?“ „Няма копче.“ Отначало си помислих, че става дума за копче тик-так, с което се закопчават роклята и гащеризонът на куклата. Нищо подобно. Не ставаше дума за тези копчета. Момиченцето ми показа областта между краката на голата кукла. „Аха, трябваше да има „копче“ върху тялото ли?“ „Аз имам три копчета!“ Детето говореше за половите си органи – за „копчетата“ на гърдите и клитора. По-късно като лекар чувах много пъти момиченца да ми говорят за „трите копчета: едно отдолу, с дупчица“ и другите две, „на гърдичките“. Нямам никакво съмнение, че именно докосването на мамилите пробужда у момиченцата съзнанието, че не принадлежат към противоположния пол, много преди да са видели на плажа или в банята своето голо братче или братовчедче. Мъжете погрешно са смятали, че щом нямат пенис (който за момченцата отначало служи само за пишкане), момичетата не усещат съществуването на своята вулва, която, разбира се, от самото начало свързват с удо­волствието, независещо от нуждата и произтичащо от желанието, докато момчетата най-напред усещат удоволствието от облекчаване на нуждата и чак след това откриват еректилното удоволствие на пениса.

При момичетата тревожността от липсата на пенис отзвучава много бързо вследствие на увереността, че скоро ще им пораснат гърди. Затова за тях липсата или закъснението в развитието на млечните жлези са често пъти драматични. Също така зле се изживява и тяхната хипертрофия.

Момченцето може да гледа вулвата на момиченцето, без да долови разликата, до възрастта от две години и половина. Но когато по време на уриниране забележи промените в обема на своя пенис, то започва да развива чувствителност към тази разлика. И да усеща страх, че ще изгуби пениса си. Ерекцията престава. Ще се върне ли някога? Ще изгуби ли то своя еректилен пенис? Този страх не е нищо друго освен късна проекция на примитивния страх от кастрация.

Страхът от кастрация се дължи на факта, че за да погълнем храната, ние я раздробяваме на части. Съществува несъзнавана представа за това. Става дума за страх от отделяне на част от цялото, който се фиксира специално върху „стърчащите“ части на тялото. Древните египтяни притискали ръцете на мъртвите към тялото, за да пристъпи покойният непокътнат в царството на сенките. За да продължи да се развива като човешко същество, детето трябва да има съзнанието, че запазва целостта на тялото си. Но за него това не се подразбира от само себе си. Когато му слагат ръкавици, то вече не знае къде са му пръстите. Не е в състояние да установи местоположението им с поглед, а за зрящото дете това сетиво има преобладаващи функции. Трябва някой да опипа пръстчетата му, за да си ги представи и да ги постави едно след друго в пръстите на ръкавицата. (А това може да стане, когато го разсеем с нещо и то отмести погледа си в друга посока.) По същия начин, когато мерим нови обувки на дете, то свива крачето си: „изгубило“ го е. Това е истински кошмар за продавачките в магазините за детски обувки. Ако не е навършило поне шест години, детето се крие, възрастните му се карат, майката се изнервя. Служителки са ми изказвали благодарност, че съм сложила край на мъките им, под­сказвайки им изход от ситуацията: накарайте детето да коленичи, преди да му премерите новите обувки. То вече не вижда стъпалата си, тъй като интересът му е привлечен от нещо друго, и се оставя да бъде обуто.

Страхът от кастрация при момчето не се свежда само до страха, че ще изгуби пениса си; той е и страх от всякакъв друг вид осакатяване, като например загубата на пръстите на ръката. Когато видят пениса на някое момче, ненавършилите 3 години момичета могат да предположат, че някога са имали такъв, затова и те изпитват страх, че физическата им цялост може още повече да пострада.

Никой никога не се е справил със страха от кастрация. Именно тя подхранва чувството ни за смъртта. Разчленяването, частица по частица, до крайното унищожение на плътта, която е опора на нашето съществуване, се нарича смърт. Но говоренето за смъртта действа успокояващо.

При чернокожите няма възрастен, който да не е казвал на момчето преди инициацията: „Ще хвана пишката ти и ще я отрежа“. При тях това е част от обичаите на радушния прием. Детето изобщо не вярва на тези приказки, но е доволно, че се говори за неговия полов член.

А при нас, какво? Ние крещим: „Не, в никакъв случай недей да говориш такива неща. Ще травматизираш детето!“. Обаче всъщност всичко зависи от това как ще го кажем. „Казах го, за да се посмеем.“ Да се облече с думи страхът, който изпитват всички малки момчета, е здравословно.

Знае ли някой защо момичето прихваща „женското“ от своя баща или момчето – „мъжкото“ от своята майка, според израза на някои психолози? Конкретни, забравени от нас обстоятелства, факти от ранното детство, които сме пренебрегнали и които не излизат наяве освен при късна психоанализа – всички те могат да станат причина за поява на проблеми в сексуалното поведение, на двусмисленост, объркване на идентичността, страх от жената майка и др.

Веднъж ми се обади една майка, разтревожена от проявите на агресия на нейния подрастващ син. Напада на улицата жени, казва тя, които приличат на нея. И добавя, че младежът посяга да удари и нея самата, когато се грижи за дъщеря си. „Моята сестра ми принадлежи.“ „Откакто е „съвсем малък“ ли повтаря тези думи?“ „Да, точно така.“ Трябвало е майката да се скара на това момче още първия път, когато го е чула да си присвоява сестра си. Но и бащата не е успял чрез отношението си да накара сина да уважава съпругата му – нито с думи, нито с поведение, нито като му обясни, че за него тя и сестра му са забранен сексуален обект и че те са „жените, с които той никога няма да има сексуални отношения“, по същия начин, по който самият той, неговият баща, никога не е имал подобни отношения със своята майка и сестра, които се явяват баба и леля на децата му по бащина линия.

Неизречените думи удължават опасно във времето двусмис­леността на инцеста. Важно е да се обясни на младежите, че не могат да заемат мястото на своите бащи и че между двамата родители има отношения, за които те не могат да претендират и които ще изживеят, когато им дойде времето, с други жени, различни от техните майки.

За съжаление, години наред някои въпроси остават без отговор и се обвиват в срамна или свещена двусмисленост. Това е свещено, не се пипа. Забраната на инцеста трябва да бъде ясно изречена в отговор на „немия въпрос“, който неизменно се появява под различни форми и който толкова много майки не могат да чуят. Момиче, което мастурбира, докосвайки връхчетата на гърдите си, поставя „немия въпрос“. Същия въпрос поставя то и ако вземе дамската чанта и обуе обувките на мама и тръгне да се разхожда с тях: „Как ще стана жена, като съм плоска и нямам пишка като момчетата?“. Момичетата смятат, че майките им имат пениси. Но немия въпрос задава и момчето, което се облича с дрехите на майка си: „Когато порасна, ще стана ли жена като теб, ще имам ли бебета в корема си?“. Не трябва да се пропуска случай да се назове неговият пол: „Ти никога няма да станеш жена. Ако искаш да се правиш на голям, сложи обувките на баща си!“. Това ми напомня случая с едно четири и половина годишно момиченце, което казваше: „Когато стана дядо, ще правя това и това с моите внуци“. То беше преминало стадия, в който децата от женски пол все още не знаят, че са момиченца. Но никой не го беше поправил, казвайки му: „Когато остарееш, ще станеш баба, и то само при положение, че си имала деца, които на свой ред са станали баща или майка, а не защото ще си остаряла“. Двусмисленото премълчаване може да спре сексуалното развитие. Детето може да продължи да се забавлява, като имитира други деца или възрастни от противо­положния пол, но само при условие, че това е игра, а не проект за неговото бъдеще.

Тази разлика не се обяснява на децата. По същия начин, по който трябва да разберат защо не бива да бъркат в контакта, те имат нужда от думи, за да схванат противоречията между съблаз­нителното изкушение на въображението и неговото опасно реализиране.

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

3,471 преглеждания

Comments are closed.