Имало едно време един дядо и една баба. Те си нямали деца и постоянно молели Бога да им даде чедо. Веднъж и на двамата им се присънило, че си правят от вар момиченце. На сутринта те наистина си измайсторили момиченце от вар и го изправили до стената. На другата нощ им се присънило, че някой им заръчва да го съживят с дъха си, но щом го съживят, да излязат на пътя и да го дадат на първото същество, което мине покрай тяхната къща. Старците така и направили. Дали му живот с дъха си и макар да им било много мъчно, решили да постъпят както им било заръчано. Излезли пред къщи да чакат кой ще мине пръв и нему да го дадат. Не щеш ли, най-напред минал един дръглив кон. Бабата и дядото вкарали коня в двора, оседлали го, сложили му позлатена юзда и качили на него момичето. Казали му:
— Където и да отидеш, с когото и да се срещнеш, не продумвай нито дума, докато не ти кажат „От вар момиче“.
Извели те коня на пътя и тъжно гледали след него, докато се изгубил от очите им. Поплакали си бабата и дядото и се прибрали вкъщи.
А конят бил от конюшнята на царя и щом остарял и изнемощял, конярите го натирили по пътищата. И сега, оседлан и с момичето от вар на гърба си, той ходил, ходил по прашните пътища, пък току пак стигнал пред царските порти. Стражите го познали, но се зачудили откъде се е взело това хубаво момиче. Отишли при царя и рекли:
— Царю честити, старият кон се завърна, оседлан е с хубаво седло и на гърба му има едно чудно хубаво момиче.
— Отведете коня в конюшнята, а момичето доведете веднага при мен — казал царят.
Щом видял девойката, той се смаял от нейната хубост. И двамата с царицата я молели да им каже коя е и откъде е дошла, но тя не продумвала нито дума. Заживяла в двореца, но все мълчала. Когато оставала сама, тя си приказвала, но щом някой дойдел, веднага млъквала. Всички си мислели, че се срамува много и затова не говори.
Царят имал син. Той много харесал момичето, обикнал го и се оженил за него. Царят и царицата се надявали, че след сватбата то ще почне да говори, но се излъгали. А на царския син му омръзнала нямата невеста и се оженил за друга девойка. Момичето от вар изпратил да живее в малка стаичка някъде в приземията на двореца. Момичето от вар си живеело само и често си говорело. Веднъж царските слуги го чули и надзърнали през процепите на вратата. И що да видят? Момичето от вар взело един гергеф и му рекло:
— Уший се, гергеф! — и гергефът веднага се ушил.
— Вдени се, игла! — иглата се вдянала и момичето започнало да шие.
Шило, що шило, омръзнало му и хвърлило иглата на пода. По някое време решило отново да шие, повикало иглата, но тя не го послушала и не дошла. Тогава момичето си отрязало с ножичката носа и му казало да донесе иглата. Носът донесъл иглата и момичето пак го турило на мястото му.
Смаяли се царските слуги и отишли при новата царица да й разкажат какво са чули и видели. Царицата им се присмяла и рекла:
— Я ми донесете един гергеф. И аз ще направя същото!
Донесли й един гергеф и всичко, каквото трябвало. Тогава царицата заповядала:
— Уший се, гергеф! — но той не искал да се ушие сам.
— Ушийте го вие, като не иска да се ушие самичък! — извикала тя.
После казала на иглата да се вдене, но и тя не поискала да стори това. Царицата пак накарала слугите да вдянат иглата и започнала да шие. Шила, що шила, разсърдила се на иглата и я хвърлила на пода. После решила отново да шие и взела да вика иглата. Ала тя не я послушала. Царицата също си отрязала носа и го хвърлила той да й я донесе. Но и носът не я послушал. Цялата обляна в кръв, царицата грабнала носа си и се помъчила да го залепи на мястото му, ала напразно: носът не се залепял. От болки и срам тя се скрила и се престорила на болна.
Щом царският син разбрал, че царицата е болна, отишъл да я навести. Видял той колко грозна е неговата жена и решил, че тя вече не може да бъде царица. Оставил и нея и се оженил за друга девойка.
Минало известно време и царските слуги пак си наумили да видят какво прави нямото момиче. Този път те видели далеч по-чудновати неща. Момичето казало на пещта да се запали и тя се запалила, а после разплело косите си и омело с тях фурната. Рекло на брашното да се пресее и то се пресяло. А след това заповядало: „Омеси се, хляб!“ — и брашното се замесило само, метнало се в пещта, хлябът се опекъл и излязъл сам от фурната.
После момичето казало на един тиган да слезе от полицата, а на маслото да се насипе в него. Щом маслото се нагорещило, момичето си натопило ръцете в него, обърнало ги и изведнъж в маслото се появили две големи хубави риби.
Слугите изгубили ума и дума и веднага изтичали при новата царица, за да й разкажат всичко.
Новата царица им рекла, че и тя може да направи същото. Наредила първо на пещта да се запали, но понеже тя не я послушала, заповядала на слугите да го направят. Разплела си косата и се опитала да омете пещта, но тъй като била като всички обикновени хора, опърлила си главата. След това казала на тигана да иде на огъня и на маслото да се насипе в тигана, ала и това не станало. Царицата отново накарала слугите да го направят. Когато маслото се нагорещило и дошло време царицата да направи рибите, тя потопила ръцете си във врящото масло и ги изгорила. Писнала и не могла от болка място да си намери. Превързала си главата и ръцете, легнала в един ъгъл и застенала.
Пристигнал си вечерта царският син и що да види — новата царица приличала на плашило. Мислил, мислил той какво да прави — не можел да се покаже пред хората с такава царица, а пък и не трябвало да се жени за четвърти път. Най-накрая взел, че оставил и третата си жена. Старият цар и царицата потънали в скръб — те не можели да гледат сина си сам при три млади царици.
Минало време и царският син започнал да се стяга за война. Войниците го чакали да ги поведе срещу врага. Блестели копия, дрънчали саби — отвсякъде се носела весела гълчава, само младият цар ходел умислен и печален. Печални и умислени били и старият цар и царицата, че синът им отива на война и не оставя нито наследник, нито царица. Повел младият цар храбрите си войски. Вечерта спрели да поотпочинат и да нощуват. Слугите донесли ядене и пиене на царя и воеводите му. На трапезата две бъклици се чукнали една о друга и си продумали.
— Тебе кой те напълни? — попитала едната.
— „От вар момиче“ — отговорила другата. — А тебе?
— И мене ме напълни „От вар момиче“.
Царският син се зачудил кое е това „От вар момиче“, дето е напълнило бъклиците, разпитал слугите и те му казали, че бъклиците са напълнени от нямата царкиня. Зарадвал се царският син и решил, че щом се завърне в двореца, ще потърси момичето.
Войната свършила и младият цар се завърнал с храбрите си войници. Той веднага намерил първата си съпруга и я попитал:
— Защо те наричат „От вар момиче“?
Щом чула, че й казват „От вар момиче“, тя продумала и разказала живота си от игла до конец.
Зарадвал се царският син, че първата му хубава царица проговорила, и пак се оженил за нея. Всички в царството се веселили три дни и три нощи.
