Имам доста познати и приятели с едно дете.
Тези от тях, които не искат второ, изтъкват различни причини – икономически, финансови, кариерни, психологически.
Но за мен аргументът, който ми се е струвал най-разбираем, е страхът. Това е този страх, който познават само родителите – чисто животински, инстинктивен ужас, че нещо ще се случи на детето им и те няма да успеят да го предпазят.
Неслучайно за мен цели раздели от киното отпаднаха след раждането – независимо дали играе Дензъл Уошингтън или Брад Пит, филмите за отвлечени или застрашени деца категорично остават извън обхвата на психическите ми възможности.
След появата на крехкото същество, чийто живот изцяло зависи от теб, буквално се превръщаш в човек рана – всяка новина за катастрофа, насилие или природен катаклизъм сякаш те посипва със сол – „А децата?!“, „Какво се е случило с децата?!“. Кажете ми, докато гледате новините, колко пъти очите ви се насълзяват? От тази болка произтича и ужасът, че е много трудно, направо изглеждащо невероятно да ги опазите. Толкова опасности дебнат – в началото високи стълби, падащи предмети, контакти, неподходящи приятелчета, травмиращи възрастни, а по-късно лоши приятели и любови… Да не говорим за ГМО, наркотиците, ислямистите, лудостта на севернокорейците с техните бомби… Средностатистическия параноичен родител не отхвърля с лека ръка и любезно предположените от блокбастърите ужаси – нашествия на извънземни, летящи към планетата комети или смъртоносен вирус.
Понякога страхът е толкова голям, че си казваш – не мога повече, двама (а понякога 3–4 или повече) души едва се справяме с едно дете – да му готвим здравословно, да търсим най-доброто лечение дори на елементарните сополи, да намираме най-хубавото образование, да сме винаги до него – ако родим още едно, кой ще се грижи за него? Означава ли, че ще имаме две деца, за които няма да можем да се грижим достатъчно добре, и ще ги ЗАСТРАШИМ? Не е ли по-добре да запазим огромната си любов към това дете, вместо да родим още един огромен страх?
И като потвърждение на ужасите, които ни предоставя обикновеният, всекидневен живот, ти се обаждат по телефона и ти казват – с майка ти се случи нещо, в болницата е. Ти хлипаш и си събираш нещата, и уреждаш някой да гледа детето, и си в паника, защото не си сигурен, че можеш да се справиш с това…
И тогава се обажда сестра ти и плаче с теб, и ти казва, че тръгва и че ще дойде, и ще е до теб. И заедно ще посрещнете това, което неизбежно все някога ще дойде. И болката остава, но вече я носите двама. Знаеш, че има някой, който напълно те разбира, който ще поеме тежестта от раменете ти, когато не издържаш, и който ще прости слабостта ти.
И си благодарен на родителите си, че някога, когато са били много по-млади от теб, са преодолели страха, който днес раздира и теб, и са довели на света още едно дете – твоята сестра, твоята вечна приятелка.
Това задължава, нали?
Статията е предоставена от издателство „Клевър Бук“
автор: Дара Димитрова
