От другата страна на стъклото

публикувана в бр. 3 на сп. “Първите седем”

Съвсем скоро, на 23 юни вечерта, се родиха Борис и Мария. Това са синът  и дъщерята на Надето и Ники. Малко ми е странно като го изричам и това не е случайно. Борката и Марийчето се родиха ин витро. Цялата бременост мина пред очите ми. И през сърцето ми. Защото много  обичам приятелите си. Видях не само това как първо бавно, а след това бързо, расте коремът на Надето, а и какво се случва с една млада жена, която преминава през невероятни препятствия, за да стане майка. Наблюдавах емоционалната и психическа битка, която води една двойка вътре в себе си и с обстоятелствата, за да достигне до една цел и да постигне едно желание.
В случая две! Това е прекрасно! Моята приятелка Надежда се държа геройски, преживявайки смисъла на името си до най-дълбокото. А, за да успее тя, Ники я подкрепяше през цялото време. Сега двамата са щастливи. И с тях още много хора. Домът им и дните им ще бъдат  пълни и уютни по различен начин. Знам го! След като осъзнаят случващото се, обещавам, че ще разказват в Предай нататък за промяната и новото начало… Но преди това ще си поговорим за ин витрото с друг човек – с една друга майка, която не само, че е минала оттам, но и не спира да говори по тази тема. За да Предава нататък!
Това е Ирина, майката на Антония.

Една майка разказва за ин витрото

Ин витро буквално означава „в стъкло”. Ние гледаме през стъклото и си мислим, че виждаме какво се случва там. То обаче е измамно прозрачно. В стъклото се случват неща, които не можем да си представим, а само може да си въобразим, че разбираме.  Аз знам, че Ирина познава ин витрото. Знам, че е човек с много идеи и много действие, защото от години я познавам, но не подозирах, че тя е в основата на акция Буркан!

Ирина: Това се случи някъде …2006-та година. Още не бяха разработени тези държавни програми за финансиране на процедури ин витро, които работят в момента. По онова време една двойка можеше да получи до максимум 1500 лв. за такава процедура, като цената само на процедурата, без предварителни изследваия, по онова време беше около 4 000 лв. Парите идваха от НЗОК. Е, аз и мъжът ми вече бяхме стигнали до момента, в който беше ясно, че ин витро е единственият начин да имаме дете. Един априлски ден, аз тъкмо съм си приготвила документите, отивам да ги подам и те ми казват: „От днес не приемаме документи!”, „Защо?”, ”Амииии така!”. “Кога ще приемате пак документи?”, питам аз. “Не се знае”. Аз много се вбесих. Два месеца нещо ми зрееше в главата. Аз тогава много пишех във форум „Зачатие”. Един ден написах една идея: „Момичета, защо не направим един протест, в който да слагаме цветя в буркани!!!”.
Три дни по-късно видях, че думите ми са публикувани във вестник 24 часа. На две страници беше написано: „Стерилни жени готвят протест  – “Акция Буркан”. Стана ми ясно, че не само някой ни следи форумите, но и явно има интерес към тази тема. Октомври месец успях да вкарам темата в бТВ, направиха интервю с две от момичетата от “Зачатие”. От април до октомври, шест месеца държавата не даваше никакво обяснение защо не се отпускат пари. Хората разчитаха на тези средства, а някой им ги взе под носа, въпреки че са плащали здравните си осигуровки редовно.

Хората за тези процедури взимаха кредити, продаваха имоти, въпреки че никой не дава гаранция че тези усилия ще им осигурят мечтата да имат дете…

На 5 ноември беше протестът. Цветя в буркани… Толкова писма написах тогава – до президента (дори получих отговор), писах до телевизии, преси, медии… Каквито хора познавах, до всички писах. Направихме протеста. Това се случи преди пет години. После банките се заинтригуваха, появи се целевият кредит “Искам бебе”.  След това се появи и фондация “Искам бебе”, която започна активно да работи за каузите на двойките с репродукнивни проблеми. Нещата започнаха да се случват. Голяма част благодарение на това, че хората с репродуктивни проблеми са много и тази кауза, за добро или лошо, лесно намира съмишленици. Пет години по-късно вече са усвоени, дано не бъркам, 15 млн.лева за около две години. За един ин-витро опит от фонд “Ин витро” се отпускат средно 5 хиляди лева. Най-страшното е, че тези жени от една страна трудно получават финансовата подкрепа на държавата, от друга страна те имат нужда от подкрупа в емоционален план, защото там е най-трудно преодоляването… Там кой помага?

Ирина: Има организации  и групи за емоционална подкрепа. В клиниката, на която аз съм пациент, вече се обръща внимание дори на това как се чувстваш по време на процедура. Получаваш дискове за медитация и успокоение дори. Гледаш едни филмчета с води, които текат и те хармонизират… Ако имаш нужда от психо-рамо, можеш да посещаваш групи за емоционална подкрепа. Даже, ако се налага, два пъти седмично. Сега психолози работят с пациенти, а и те си помагат помежду си, защото тук психическият момент е момент силен. Огромна част от тези промени се дължат на ентусиазма и доброволната работа на момичетата от фондация “Искам бебе”.

Това обаче е от другата страна на стъклото, а от вътрешната му страна има най-често двама души – има мъж и жена.

Какво се случва чисто емоционално и психологически, когато тези двама души разберат, че има проблем? Кой се чувства по-зле? 

Ирина: Жената се чувства по-зле обикновено – по-виновна, защото тя приема  родителството повече като своя роля. По много причини разбирам защо това е така, но не разбирам едно – защо у нас основно жената се бори със стерилитета на двойката и защо, когато има проблем с идването на бебето, винаги започваме да търсим причината основно в жената?

Познавам двойки, в които само жената ходи и се бори с този проблем, мъжът дори и спермограма не прави. В цял свят първото нещо, което се прави като изследване, когато една двойка не забременее една година, е спермограмата! Това е най-лесното, най-евтиното изследване и елиминира 50% от причините за стерилитет в една двойка!  

Защо един мъж да не иска да го направи? Каква е причината да абдикира? Защо оставя жената сама? Ето така по най-бърз и лесен начин той, половинката насажда чувството за вина в нея. Обидното е, че това се случва точно от „вътрешната страна” на стъклото, там където са само двамата, там където би трябвало любовта и разбирането да са най-големи. Тъжно!

Мъжът трябва да бъде IN, когато става дума за IN vitro! 

Ирина: В половината от случаите причината е в мъжете. Е, понякога и при двамата има усложнения, понякога при един от партньорите, но първото, което  една двойка трябва да предприеме, ако 1 година опити не са довели до бременност, е спермограмата. Това изследване ще отстрани половината въпросителни. Но колко семейства у нас могат да допуснат, че причината за неуспеха е у мъжа? Помислете – да сте чували израза “ялов мъж”? Защо жените можем да тъприм това определение, а за мъжете това е някак спестено? Пък и  какво значение има у кого е проблемът от двамата? Проблем има и той е общ – на двоката…

На  тази тема по принцип се мълчи. Незрялото общество възпитава незрели хора. Елементарно, но утвърдено е мисленето: „Ако имам проблем с възпроизвеждането, аз съм по-малко мъж отколкото съм!”

Ирина: Аз говоря постоянно. Моят мъж също говори без проблем по тази тема. Разбира се, осъзнавам, че на него вероятно му е било по-лесно, защото той все пак знае, че проблемът не е при него. Въпреки това, обаче, никога не го е натяквал – той страдаше с мен, преживяваше с мен, беше част от един общ проблем. От нас двамата той някак по-лесно прие нещата. Особено след като направи спермограмата. Преди това се страхуваше, не толкова за това, че имаме проблем с бебето, а да не би той да е причината за това. Когато излязоха резултатите, той бързо се справи с притеснението. Истината е, че колкото повече говоря за това, толкова повече има шанс да помогна на някой да се почувства, ако не по-добре, то поне по-малко зле. Още се борим с много големи предразсъдъци.

Как се променят отношенията в двойката, когато стане ясно, че има проблем и как се преодолява това?

Ирина: Аз се чувствах много виновна и аз бях тази, която страдаше. Не ходех по детски рождени дни, плачех. Ядосвах се на себе си заради това, а по никакъв начин не успявах да си повлияя. В един момент той се намеси много решаващо и каза: „Чакай малко, ти не си червей, за който единственият смисъл да се роди е за да се възпроизведе! Престани вече! Не си на този свят само заради това! Аз те обичам такава каквато си и съм с теб, защото си ти! Ок, няма да имаме дете! И какво от това…”. Това ми звучеше странно, но много ми помогна. Не знам откъде взе той тази мъдрост. Може би, защото все пак той е мъж, а мъжете узряват по-трудно за идеята – дете. Вероятно затова по лесно казваше тези неща. Но истина е, че аз имах нужда да чуя точно това.

За жалост наблюденията ми показват, че не само много малко мъже биха казали това, но и много малко мъже придружават жените си през целия процес, буквално. Все едно само жените искат да имат бебе. Давам си сметка, че мъж, който да говори за репродуктивни проблеми в ТВ предаване, не съм видяла. Мисия невъзможна е да намериш някой, който да се съгласи да се покаже и да говори за проблема си. Докато жените го правят. Постоянно. Затова аз много се радвам на една приятелка от Пазарджик, чийто мъж винаги е с нея. На всяко събитие той, мълчаливо, но убедено, е с нея. Не мога да не го похваля, като е почти единствен!

И, за да се върнем на въпроса – много се променят отношенията в двойката, но повечето, знам, за женската гледна точка. Мъжете толкова премълчават тази тема, че аз не знам как се чувстват в тази ситуация. Моят мъж говори, но това, пак казвам, се случва много рядко!

А по отношение на споделянето с други хора, когато проблемът същестува и когато не си стигнал до щастливия финал? Добре ли е да споделяш или не? 

Ирина: За репродуктивния проблем или за влизането в ин витро процедурата? Защото е различно. За това, че има репродуктивен проблем в двойката няма смисъл да се крие. Това трябва да се приеме като нещо естествено и да се говори като за нещо естествено. Както казваш – „Имам проблем с бъбреците”, така можеш да кажеш, че имаш проблем с яйчиниците, или с нещо друго. Има най-различни медицински проблеми. Вие се борите, лекувате се. Това е процес. При влизането в процедура обаче е друго.

При мен стана така. Аз имам два опита ин витро. При първия опит казахме на всички близки: „Мамо, татко, правим това и това.” Докторът ми беше убеден, че ще успеем от първия път и аз също бях така настроена. Много спокойно и убедено говорех за предстоящото. Когато обаче това не се случи от първия път, аз много се ядосах на начина, по който близките ми го преживяха. Оказа се, че аз трябваше тях да успокоявам. Аз самата нямах нужда от това те да ме успокояват,  ние с мъжа ми, двамата, достатъчно добре го правехме сами. Но да се грижа изцяло за останалите…не беше честно. Идеше ми да им кажа: „Извинете много, имайте малко милост. Не искам да страдате за моя проблем. Той си е мой!”. Разбирах, че ме обичат и затова така реагират, но също така попаднах в асурдната ситуация да успокоявам тези, на които това всъщност не се е случило.

Затова втория път не казахме на никого! Така, като по между другото, направихме процедурата! Точно по времето, когато трябваше да съм в клиниката, ми се наложи да бъда жури на един фестивал и през цялото време някой ми звънеше от фестивала да ме пита защо не съм там, а аз трябваше да лъжа, че съм с ужасна бъбречна криза! Какво можех да им кажа, всъщност? Чувствах се много зле, но не можех да измисля по-добро обяснение. И така, бъбречна криза имах. Дай Боже на всяка жена по една такава! След девет месеца излезе камъчето и беше около три килограма:)

Кой най-много ти помогна в емоционален план, докато беше „в стъклото”?

Ирина:Съпругът ми си беше най-много до мен, но сега като се замисля…колкото и изнененадващо да е – майка му! Аз умишлено криех от майка ми и баща ми какво се случва с мен, защото те много се притесняваха. Боледуваха го. Със свекърва ми обаче, вероятно защото не я усещах така емоционално близка и ангажирана както майса си, нямах проблем да споделям. Тя  толкова силно вярваше, че ще успеем, че ми прехвърляше вярата. Тя вярваше 50 пъти повече от мен. Съпругът ми беше моя подкрепа, но за него нещата стояха по друг начин: „И да успеем, и да не успеем, аз съм до теб!”. Докато майка му  беше сигурна: „ Ще видиш, ще успеете, знам го! Няма начин да не успеете!”.

Ето такъв човек ти трябва – тотално убеден!

Изводите на Ирина, ако една двойка има репродуктивен проблем: 

– Да не се чувстват виновни за нищо.
Да не търсят причина и да не се питат: „Защо?”, а да търсят начин и да си задават въпроса „Как?”.

– Да се прави план за действие!
Логиката е – всяка стъпка води към следваща. Защото дори и да има препятствие при изследванията, това се случва много често, трябва да възприемаш всеки проблем като мястото, от което намираш неговото решение и продължаваш нататък. Ако не знаеш за един проблем, ти няма как да го решиш. Щом си стигнал до тук, значи трябва да го преодолееш и да продължаваш напред!

– Да се свикне с мисълта, че този проблем, дай Боже да се реши лесно, но обикновено НЕ се решава бързо!
Иска се време. Кандидатстваш за финансова помощ от държавата, чакаш половин година, чакаш за резултат дали си одобрен или не, след това започват изследванията, те от своя страна често са свързани  с планиране до минути и часове, това пък пречи на работата, а ако не си от София, затруднения от логистиката на пътуването. Ето, има адски много изнервящи неща, но, повярвайте ми, всичко това се преодолява, само ако се ВЪЗПРИЕМЕ КАТО ПРОЦЕС с великолепна КРАЙНА ЦЕЛ!

– Това, дето казват често: „Спри да го мислиш и всичко ще се оправи!”  – не действа!
Как точно става това? Не съм могла да спра да мисля! Как да не мисля, че имам проблем, като го имам? Факт е, и аз съм свидетел, че след успешно ин витро или осиновяване се забременява и по стандартен начин, но това се случва чак след като си решил проблема, а не когато си спрял да мислиш за него, докато го има. Не можеш да си го наложиш сам. Човеци сме и имаме емоции!

– Ако не се чувства спокойна една жена и не иска да ходи по партита с деца, да не гоправи. Аз в един период се пазех от срещи с приятелки с деца. Имах чувството, че те гледат на мен различно. А може да не е било така. Не знам, но се чувствах зле. Докато, когато се срещам с момичета, които или са минали през ин витро, или им предстои, знам, че съм една от тях и те го знаят. Възприемаме се една друга по друг начин. Разбираме чувствата си много по-добре и имаме доверието, че тази отсреща знае какво ни е. Много е странно. Трябва да минеш, за да го усетиш. Затова искам да говоря и искам да помагам!

– Моментът на успокоението не идва бързо!
Разбрах, че нещата са се случили чак след като дъщеря ми се роди! Не преди това. Видяхме положителния резултат, а аз си казах: „Ок, ок сега е така, ама утре…”. После видях резултата от домашния тест за бременност и си помислих „Мда, сега следват Даун, маун и прочее опасности…”, след това лекарите казаха: “Лягай у вас”, когато бях бременна в четвърти месец, а в началото на шестия влязох в болница за 3 месеца. Е, през цялото време сякаш примигвах и чаках съдбата да ми удари поредния шамар. Постоянно чаках да се случи нещо. В един момент осъзнах, че всъщност нищо не зависи от мен. Каквото ми кажат, това ще правя. Лежа? Лежа! Системи? Системи! Има ли смисъл да се притеснявам? Не, няма… И така, докато тя, дъщеря ни, не се роди и докато не я видях. И дори още малко време след това продължавах да очаквам да се случи нещо лошо. Но не за дълго. Чак тогава си позволих да бъда щастлива. А сега… тя е здрава, умна, прави се че говори английски  и пее най-доброто на Хари Белафонте.

И животът ми е различен.