Нещата, които не си позволих да правя с първото си дете, но непрекъснато правя с второто
Всяка майка, която е за първи път в тази роля, знае, че е готова на всичко, само и само детето й да е добре, бабите да са доволни и половинката – спокойна. Затова е готова да слуша и да се съобразява с всякакви съвети, поискани или не, включително и такива, които напълно непознати лелки раздават на улицата, в парка или в метрото. Един от любимите ми е за това, как бебето ще се разболее, ако не му обуем чорапи през август, когато навън е почти 35 градуса.
Забележителна е скоростта, с която всичко това се променя, когато дойде второто хлапе. Това вероятно е така, защото вече имаме някакъв опит, по-спокойни сме, повечето от нещата, свързани с отглеждането и възпитанието вече е играно веднъж. И, може би, защото все пак имаме все още грижи и с първото дете, не се паникьосваме с мисли за графици, стерилизиране, зарази, вируси, бактерии, гладене на дрешки и хранене под час. Второто дете идва, за да ни покаже, че вече сме пораснали като родители или пък да обори самонадеяната ни вяра, че знаем достатъчно и сме добре подготвени.
Истината вероятно е във факта, че повечето жени започват да се вслушват в интуицията си и да се доверяват на вътрешния си глас, който тихичко нашепва: „Следвай сърцето си, слушай себе си и зарежи всички книги, сайтове и бабешки съвети.“
И странно, но някак спонтанно осъзнаваме, че всичко онова, което сме правили или не сме, или сме позволявали, или не на първото дете, излиза извън рамките на очакваното за второто.
Кои са нещата, които никога не си позволихме с първото дете и които са напълно нормални в ежедневието ни с второто?
1. Споделяне на едно легло
Следвайки съветите на по-възрастните ни роднини, както и тези на педиатрите, с първото дете дори не можехме да си представим, че ще спим в едно легло. Ще го разглезим, ще ни се качи на главите, ще плаче и други подобни. Колко безсънни нощи, колко сълзи – бебешки и майчини, колко несподелени нощи с таткото, който обикновено си взимаше възглавницата и отиваше да спи на дивана в хола! И защо?
Можело да е и по-лесно. Второто не само спеше в леглото ни, но и там се хранеше. Тишина, спокойствие, хармония! И достатъчно сън за всички! Дори коликите не осъзнахме кога минаха и заминаха, защото по времето, когато те се случваха, татко поставяше бебето на своя корем и така корем до корем, кожа до кожа, спяха блажено и непробудно.
2. Споделено къпане
Няма да е преувеличено, ако кажем, че взимането на душ, докато бебето се „дере“ в кошчето, е все едно да гледаш телевизия, докато някой вика за помощ. То и бебешкият рев си е точно това – зов за помощ. Как така мама ще се къпе, докато бебо е чааак в съседната стая. Нищо, че вратите са отворени и мама пее под душа, за да е спокойно то. А, може би то се опитва да я надвика, точно заради певческите й способности!?
Е, не е трудно споделим и банята с бебето, също както и спалнята. Наличието на вана много би улеснило тази задача. Е, не е като истинско СПА, но все пак е нещо по-добро от душ на „куц крак“.
3. Готови пюрета
За първото дете домашно приготвената храна беше задължителна! Готово пюре от бурканче? – подобни мисли си бяха буквално за анатемосване. Докато скъпият наследник сладко поспиваше между закуската и обяда, мама старателно изваряваше тенджери, купички, бурканчета, шишета. Пазаруваха се най-отбрани продукти за неговите домашно приготвени гозби и дори баба и дядо спретнаха малка градинка на вилата, че да отглеждат в нея био зеленчуци. Второто нямаше тези привилегии. Времето така не достигаше за нищо, че най-редовно зареждахме кашончета с готови пюрета, които в началото притопляхме на водна баня, а след това минахме на съкратена процедура без притоплянето. Резултатът е следният: първото хлапе е придирчиво и капризно към храната и е като щиглец, второто си хапва от всичко, по колкото иска и когато иска. Едното продължавам да го мисля, другото се оправя вече и само! Сещате се кое?
4. Борбата с микробите
Когато се роди първото дете, киснех изтривалката пред входната врата в дезинфектант, всички се събуваха точно до нея, а вътре всички се разхождаха с калцуни. Миех, стерилизирах и дезинфекцирах всичко по хиляди пъти дневно, а той завалията все намираше да пипне някоя зараза, хрема или сочна, звучна кашличка. Когато дойде второто хлапе, си взехме и куче. В началото миехме лапите му, защото най-много обичаше да се качва на леглото и да спи до бебето. После, като поотраснаха, започнахме да пропускаме, а след това и съвсем да забравяме. За облизването няма дори да споменавам, че едната баба и досега получава нервен пристъп, като види кучето да „целува“ някое от безценните й внучета. И, не, не си мислете, че второто ни дете не боледува. Боледува, естествено, но му минава за 2-3 дни. По-голямото си „влачи“ настинките поне по две седмици.
5. Облеклото няма значение
Първото ни дете е момче и от първия ден след раждането никой не се съмняваше в това. Обличахме го в сини дрешки, возехме го в синя количка и всичко, каквото се сетите, за да потвърдим категорично половата му идентичност. Второто естествено, наследи всичко от батко си и макар да беше момиче, често разни непознати й говореха в мъжки род. Първоначално се опитвах да ги поправям, но след време се отказах. Какво значение имаше дали леля Пенка от третия етаж е наясно, или не с пола на второто ми бебе. Важно беше, детето ми да е удобно облечено, без значение какъв цвят е дрешката му. Когато порасна никой не се усъмни във факта, че е 100% гиздава мома.
6. Пропускане на задължителните дневни ритуали
Първото хлапе знаеше, мине ли обядът, следваше малко игра, а след това – следобеден сън. Вечер – баня, приказка, възглавница и т.н., и т.н. Второто си израсна с убеждението, че ако му се спи, няма значение нито часа, нито мястото. Заспиваше права, небрежно подпряна в някой ъгъл на кошарката, а веднъж заспа дори в … супата. Просто както си кусаше, така премрежи поглед и буквално „припадна“, а сладкото й лице цопна в бебешката й купичка. За следобеден сън трудно идваше ред, защото все имаше други, по-интересни работи за правене. Затова пък с вечерното приспиване нямахме никакви драми.
Е, и двамата пораснаха, вярно, по различен начин, но ако днес трябва да избера кое майчинство беше по-безметежно, дори няма да се замисля какво да отговоря. Не само, защото така ни беше по-лесно, а защото е по-щадящо и за нас, възрастните, и за децата също. А, бабите, е тях винаги можем да изслушаме, да покимаме с разбиране, а след това да им разкажем за нашия начин!
30,884 преглеждания
