Бързах. Профучах през трапезарията, облечена в най-хубавия си костюм, съсредоточена върху приготовленията за вечерната бизнес среща. Джилиан, четиригодишната ми дъщеричка, танцуваше под звуците на любимата си мелодия от „Уестсайдска история“.
Бързах много, на път бях да закъснея. Но въпреки това вътре в мен се обади едно гласче: „Спри!“.
И аз спрях. Погледнах я. Протегнах ръка, хванах ръчичката й и я завъртях. Седемгодишната ми дъщеря Кейтлин също влезе в орбитата ни, хванах и нея. Трите се понесохме с щуро въртене из трапезарията и хола. Заливахме се от смях. Въртяхме се като пумпали. Дали през прозорците съседите не ни виждаха, колко сме откачени? Не ме интересуваше. Песента завърши с няколко драматични такта и сложи край на нашия танц.
Потупах децата по дупетата и ги изпратих да се къпят. Те се запътиха нагоре по стълбите, като едва си поемаха дъх, а от кикотенето им стените на къщата ехтяха. Аз се върнах към работата си. Наведох се да прибера нужните книжа в куфарчето си, когато чух малката да казва на кака си:
– Кейтлин, нали мама е най-добричката на света?
Замръзнах на мястото си. От много бързане, за малко щях да пропусна този миг. Мислите ми се върнаха към наградите и дипломите, окачени в кабинета ми. Никоя награда, никое постижение не може да се сравни с това: „Нали мама е най-добричката на света?“
Дъщеря ми го каза, когато беше на четири. Не ми се вярва да го каже на четиринайсет. Но на четирийсет, когато се наведе над дървения сандък, за да се сбогува с тленната обвивка на моята душа, иска ми се да каже тогава:
„Нали мама е най-добричката на света?“
