„Моето семейство и други животни“ (откъс)
На следващата сутрин мама вече бе решила да наемем кола и да тръгнем да търсим къща сами. Беше убедена, че някъде из острова се спотайва вила с баня. Ние не споделяхме нейната увереност, затова групата, която тя подбра към такситата на главния площад, беше леко раздразнена и спореща. Съзрели невинния ни вид, таксиметровите шофьори се измъкнаха от колите си и ни наобиколиха както лешояди мърша, като всеки се опитваше да надвика сънародниците си. Гласовете им се извисяваха все повече и повече, очите им блестяха, хващаха си ръцете и се зъбеха един на друг, след което се хвърляха към нас, сякаш искаха да ни разкъсат на парчета. Всъщност бяхме свидетели на възможно най-безобидната разправия, но тъй като не бяхме свикнали с гръцкия темперамент, струваше ни се, че животът ни е в опасност.
– Не можеш ли да направиш нещо, Лари? – изписка мама, която с мъка се откъсна от прегръдката на един едър шофьор.
– Кажи им, че ще се оплачеш от тях на английския консул – предложи й Лари, извисил глас над шума.
– Това са фантазии, миличък – каза мама, останала без дъх.
– Просто им обясни, че не ги разбираме.
Марго, като се усмихваше глупаво, използва прекъсването:
– Ние англичани – извика тя на жестикулиращите шофьори. – Ние не разбира гръцки.
– Ако този човек отново ме блъсне, ще му бръкна в окото – каза Лесли с почервеняло лице.
– Успокой се, миличък – на пресекулки изрече мама, все още съпротивлявайки се на шофьора, който я тикаше енергично към колата си. – Мисля, че те не искат да ни направят нищо лошо.
В този миг всички замръзнаха – чу се глас, който прокънтя над врявата: гърлен, красив, ясен; такъв глас сигурно имат вулканите.
– Хей! – проехтя гласът в настъпилата тишина. – Защо не намира някой да разбираш твоя език?
Обърнахме се и видяхме паркиран до бордюра овехтял додж, а зад кормилото седеше набит човек с тумбесто тяло, с ръце като свински бутове и едро, обветрено и смръщено лице, над което бе кацнала наперено накривена островърха шапка. Той отвори вратата на колата, изсипа се на тротоара и закрачи с клатушкаща се походка към нас. После се поспря, като се мръщеше още по-кръвожадно, и огледа групата притихнали шофьори.
– Те ви досаждали? – попита той мама.
– Не, не – излъга го тя. – Просто се затруднявахме да ги разберем.
– Вие имаш нужда някой да говориш вашия език – повтори новодошлият. – Кучи синове… Извиняваш за израза… Могат измамиш и собствените си майки. Извиняваш ме за миг, ей сега ще ги наредиш.
Той изсипа върху шофьорите порой от гръцки думи, който едва не ги събори на земята. Натъжени, жестикулиращи, начумерени, те бяха подкарани като стадо овце към колите си. Като ги засипа за последен път с явно оскърбителни гръцки ругатни, човекът отново се обърна към нас.
– Къде искаш да отивате? – изрече той почти нападателно.
– Можете ли да ни заведете да потърсим някоя вила? – попита Лари.
– Естествено. Мога да ви заведеш навсякъде. Където поискаш.
– Ние търсим – каза мама твърдо, – вила с баня. Знаете ли такава вила?
Човекът, приличащ на огромно, изпечено от слънцето чудовище, изпадна в размисъл. От напрежението черните му вежди сякаш се вързаха на възел.
– Бани ли? Вие искаш бани?
– Колкото видяхме досега, всичките бяха без баня – каза мама.
– О, знаеш вила с баня – каза човекът. – Само се чудеше дали са достатъчно големи за вас.
– Ако обичате, може ли да ни заведете да я видим? – попита мама.
– Естествено, ще ви заведеш. Качваш се в кола!
Вмъкнахме се в просторното купе, а шофьорът намести телесата си зад кормилото и задърпа ръчките, от което се чу страхотно скърцане. Стрелнахме се по кривите улици към предградията, като завивахме покрай натоварени магарета, каруци, тълпи селянки и безброй кучета, а клаксонът оглушително ги предупреждаваше. През това време нашият шофьор не изпусна възможността да поведе разговор. Всеки път когато кажеше нещо, той изпъваше врат и извръщаше назад масивната си глава, за да види въздействието на думите си, а колата се лашкаше насам-натам по пътя като пияна лястовица.
– Вие си англичани? Така и мислеше. Англичанът винаги искаш баня. Аз имаш баня в къщи. Името ми е Спиро – Спиро Хакиаопулос… Викаше ми Спиро Американо, защото съм живееш в Америка. Да, беше осем години в Чикаго. Там научиш така добре да приказваш английски. Отидеше там да прави пари. А подир осем години си казваше: „Спиро – казваше си, – достатъчно вече спечелеше“. Затова се върнеше в Гърция и донесеше тази кола… Никой нямал такава кола. Всички английски туристи ме знае, търсиш ме, когато идваш тук… Те знае, че няма да ги измамиш. Харесваш англичанът… Много хубави човек. Честен кръст, да не беше грък, щеше да иска бъде англичанин…
Новото издание на книгата от издателство Колибри излиза на 15 февруари 2016г.
5,917 преглеждания