„Моето семейство и други животни“ (откъс)

Горе в стаята си Марго бе в полуголо състояние и се обливаше от глава до пети с дезинфекционни препарати, а мама преживя един изтощителен следобед, защото Марго я принуждаваше периодично да я оглежда за симптомите на болести, които тя бе уверена, че е прихванала. Душевният покой на мама бе нарушен и от обстоятелството, че Швейцарският пансион се оказа разположен на пътя към местните гробища. Докато седяхме на малкия балкон, издаден над улицата, погребалните шествия, които минаха отдолу, ни се видяха безкрайни. Жителите на Корфу явно смятаха, че най-приятната част от тяхната печал е погребението, защото всяко следващо шествие беше по-пищно от предишното, файтони, украсени с ярдове пурпурен и червен креп, бяха теглени от коне, така накичени с пера и покрови, че беше чудо как изобщо се движат. Покойникът се предхождаше от шест-седем такива файтона, в които седяха опечалените, изцяло потънали в безутешна скръб. Той самият ги следваше в някакво подобие на каруца, настанен в нещо толкова голямо и разкошно, че приличаше повече на гигантска торта за рожден ден, отколкото на ковчег. Някои ковчези бяха с пурпурни, черни и алени или наситено сини украси, други бяха блестящо черни, покрити обилно със сложни преплетени инкрустации от злато и сребро и с лъскави месингови дръжки. Ето така, реших аз, трябва да умира човек – конете да бъдат наметнати със саван, да има хиляди цветя и приятна тълпа от потънали в скръб роднини. Надвесих се над перилата на балкона и захласнат и очарован, гледах как отдолу минават ковчезите.

С всяко следващо погребение, когато плачът на опечалените и чаткането на копитата позаглъхнеше в далечината, мама се вълнуваше все повече и повече.

– Убедена съм, че има някаква епидемия – извика накрая тя, като нервно надникна към улицата.

– Глупости, мамо, не се притеснявай – каза безгрижно Лари.

– Но, миличък, толкова много покойници… Някак не е естествено.

– В смъртта няма нищо неестествено… Хората непрекъснато умират.

– Да, обаче не мрат като мухи без всякаква причина.

– Може да ги събират и да ги погребват накуп – подхвърли безжалостно Лесли.

– Глупости говориш – каза мама. – Положително това е във връзка с канализацията. Не е здравословно за хората да живеят при такива условия.

– Божичко! – каза Марго със задгробен глас. – Тогава аз сигурно ще се разболея.

– Не, защо, миличка, не е задължително – каза мама разсеяно. – Може да не е нещо заразно.

– Не ми е ясно как една епидемия може да не е заразна – забеляза логично Лесли.

– Както и да е – приключи мама, като отказа да бъде въвлечена в медицински спорове. – Смятам, че трябва да разберем причината. Не може ли да се обадиш на здравните власти, Лари?

– По всяка вероятност тук няма здравни власти – предположи Лари. – А дори и да има, съмнявам се дали ще ми кажат нещо.

– Е – рече мама решително, – нямаме избор. Ще трябва да се преместим. Да напуснем града. Да намерим незабавно някаква отдалечена вила.

На следващата сутрин се заехме да търсим къща, придружени от господин Бийлър – гида от хотела, дебело човече с раболепен поглед и лъснало от пот лице. Беше доста оживен, когато тръгнахме, но не предполагаше какви изненади го очакват. Никой, който не е търсил къща заедно с майка ми, не може да си го представи. Пътувахме с файтон сред облак прах из острова, господин Бийлър ни показваше вила след вила, изумително подбрани по размери, цветове и разположение, но на всяка от тях мама твърдо поклащаше с неодобрение глава. Накрая разгледахме десетата и последна вила от списъка на господин Бийлър и мама отново поклати глава. Съсипан, водачът седна на стъпалата и си изтри лицето с кърпичка.

– Мадам Даръл – каза след малко той. – Показах ви всички къщи, които зная, но вие не ги харесвате. Мадам, какви точно са изискванията ви? Какво им е на тези вили? Мама го изгледа с изумление.

– Нима не забелязахте? – попита тя. – В никоя от тях нямаше баня.

Господин Бийлър втренчи в нея очите си, изхвръкнали от орбитите.

– Но, мадам – проплака той с непресторена скръб, – за какво ви е баня? Не ви ли стига морето?

Завърнахме се в хотела, потънали в мълчание.

продължава на следващата страница