„Моето семейство и други животни“ (откъс)

(от Джеръл Даръл)

Пробихме си път далече от шума и бъркотията на бараката за митнически контрол към блестящото слънце на кея. По стръмните хълмове наоколо се издигаше градът: струпани безразборно разноцветни къщи, със зелени отворени капаци на прозорците, подобни на крила на хиляди мушици. Зад нас лежеше гладкият като чиния залив, а невероятно синият му цвят трептеше.

Забързан, отметнал назад глава, с израз на такова величествено презрение на лицето, че човек не забелязваше колко дребничък е на ръст, Лари следеше носачите, които се мъчеха със сандъците. Подир него бавно вървеше Лесли – нисък и набит, безгласно излъчващ войнственост, а след Лесли – Марго, оставяща следа от муселин и парфюм. Мама, с вид на мъничка, изтерзана по време на въстание мисионерка, бе повлечена насила към най-близкия уличен фенер от темпераментния Роджър и бе принудена да стои там, вперила поглед в пространството, докато кучето се освобождаваше от насъбралите се поради дългото затваряне чувства. Лари избра два възхитително разнебитени файтона, сложи багажа в единия, а в другия седна. После с раздразнение се огледа:

– Е? – попита той. – Какво чакаме?

– Чакаме мама – обясни му Лесли. – Роджър си намери уличен фенер.

– Господи боже мой! – възкликна Лари, изправи се в цял ръст във файтона и изрева: – Хайде, мамо, хайде! Не може ли кучето да почака?

– Идем, миличък – извика вяло мама в отговор и излъга, защото Роджър не даваше признаци, че ще напусне фенера.

– Това куче ни досаждаше през цялото пътуване – каза Лари.

– Бъди по-търпелив – възмутено се намеси Марго. – Кучето не е виновно… Освен това как те чакахме цял час в Неапол?

– Стомахът ми не беше в ред – обясни надменно Лари.

– Е, сега стомахът на Роджър може да не е в ред – каза победоносно Марго.

– Ясно като две и две.

– Искаш да кажеш, като две и две – четири.

– И така да е – все едно.

В този момент пристигна мама, леко разрошена, и трябваше да съсредоточим вниманието си върху задачата да качим Роджър във файтона. Никога не беше пътувал с подобно превозно средство и се отнасяше към него подозрително. Накрая се принудихме да го вдигнем на ръце и да го метнем вътре, докато той квичеше като обезумял, и после, останали без дъх, се накатерихме при него и го уловихме. Конят, уплашен от това оживление, препусна в тромав тръс, поради което се озовахме на пода, преплели тела, а Роджър стенеше яростно под нас.

– Ама че начало – каза с горчивина Лари. – Искаше ми се да направим впечатление на достолепно величие, а какво излезе… Пристигаме в града като трупа средновековни акробати.

– Не го вземай присърце, миличък – успокояваше го мама, докато си гласеше шапката. – Скоро ще стигнем в хотела.

продължава на следващата страница