Моето хубаво естествено раждане

прочети част втора

Всички сме чували, и най-вече гледали филми, за ужасно раждане – болка, пот, крясъци… Драматичното послание, което искат да отправят режисьори или сценаристи, за да подсилят историята си, е напълно излишно в реалния живот. В реалния живот, нещата са различни, раждането може да е различно, особено, ако не го пакетираме в познатата опаковка от филмите и да очакваме и нашето да бъде такова.

Сигурно сте чували, че раждането след 28 години е по-рисково, чудим се как слабите жени могат да родят естествено, особено ако са с тесен таз, а още повече, ако става дума за бебе над 4 кг. например! За жените с наднормено тегло също се говори, че раждането е по-сложно.

Представяме ви историите на три жени, всяка от които влиза в поне една от изброените по-горе категории. Тези жени ще ви вдъхновят с историята за тяхното естествено раждане. Две от тези жени, водени може би точно от представата си за раждането от филмите, до последно не смятат, че раждат, защото явно очакват да боли много повече…
Избрахме тези три жени да споделят историите си с вас, за да ви покажат, че раждането може да бъде положително преживяване, забавно, да ви кара да се смеете, танцувате, да се влюбите…

Историята на Ани, родила на 29 г. и половина

Моето раждане беше определено лесно, да не кажа почти приятно, макар че звучи малко мазохистично.

Но да започна от бременността ми – тя беше лека, толкова лека, че на моменти пак ми се иска да съм бременна. Всичко мина без усложнения, без киселини, без контракции и всякакви други екстри и чак към 9-тия месец на бебо вече му беше станало по-тясно и го усещах доста, но не неприятно. Може би тогава, през последните две седмици, ми понатежа. Докато бях бременна, ходих на йога, което ми беше особено приятно и зареждащо и горещо го препоръчвам на всички бременни.

Като цяло много се страхувах от самото раждане, а и все пак бях първескиня. Винаги съм си мислела, че сигурно ще трябва да раждам със секцио, защото съм с тесен таз. На йогата определено се препоръчваше естественото раждане и в един момент сама за себе си установих, че то е за предпочитане, но продължаваше да ме е страх. Към 9-тия месец лекарят ме премери и потвърди, че тазът ми е със сантиметър или два под нормата, но смяташе, че ще мога да родя естествено. Каза ми, че е имало жени и с доста по-тесен таз, които са раждали без проблем. Донякъде бях доволна, но продължаваше да ме е страх. При последните ни виждания му казах, че искам да раждам с упойка и не пропусках да обсъдим тази тема подробно всеки път, когато отивах при него. Предполагам, че му досадих, но важното беше, че упойката беше договорена и всичко беше  наред.

Терминът ми беше изчислен за 26 юли и може би заради това не допусках, че започналите леки болки в корема на 23 следобед заслужават особено внимание. Две приятелки наминаха на гости, а в стаята на бебето цареше ремонт. Чувствах се много уморена, но го отдавах на жегата и все пак напредналата бременност.

Вечерта с мъжа ми и майка ми отидохме за корнизи и, понеже коремът вече ме болеше повече, се настаних на един стол, на който откарах няколко часа в избор на корнизи, които майка ми и мъжът ми ми показваха.

Вкъщи стяганията в корема продължаваха и започнах да се замислям „Какви бяха тия череши, които ядох!”. Към 23:00 ч. се обадих на лекаря ми, който каза да отида в болницата да ме види.

На път за болницата си мислех, че определено не ми се ражда точно сега, някак си не се бях настроила все още за раждане, а и бях сигурна, че не раждам. Когато ме видя, лекарят установи, че нямам никакво разкритие, каза ми да пия Нош-па или Папаверин и, ако искам, да остана в болницата, но после да не разправям, че съм имала от онези епични раждания от по няколоко дена. Все пак ме предупреди, че може и да се видим след няколко часа отново.

Естествено избрах да се прибера вкъщи и то вече значително по-спокойна, особено след като се оказа, че съм била права и изглежда не раждам.

Легнахме си, но въпреки че бях пила вече Нош-па, коремът продължаваше да ме стяга. Преместих се в хола, за да оставя мъжа ми да спи. Прекарах нощта в опити да заспя, но определено контракциите ми се засилваха. Установих, че като ставам права и се подпирам под 90 градуса на един фотьойл ми е много по-лесно да понеса контракцията, отколкото, като лежа. Това е и много добра поза, която спомага слизането на плода надолу, но тогава не се замислих за това, просто така се чувствах най-комфортно. Природата си знае явно.

Кучето ми прекара вечерта до мен, а по едно време, докато се борех с болката, се качи на дивана и ме облиза. Приех, че се опитва да ме успокои, но явно самото то е имало нужда от утеха, защото, според думите на мъжа ми, на сутринта е гледало много уплашено. Милото, явно го бях травмирала. 

Като цяло нощта я прекарах малко като на сън. Сякаш не бях там. Определено не бях особено адекватна.

Сутринта към 6-7 ч., когато отидох до тоалетната, видях, че нещо изтече, а и имаше леко червеникаво оцветяване.

Обадих се на лекаря ми и той каза, че вероятно тапата ми е паднала и че е възможно да продължи да изтича нещо. Попитаме дали съм пила нещо успокоително, за да мога да спя през ноща. Казах му, че не съм, но че мога и сега да пия, ако трябва. Така някъде към 10 ч. взех успокоително, като изрично предупредих мъжа ми, а той и до сега се шегува с това, че съм му казала, че взимам хапче и може да се отнеса.

В един момент започна да тече вода, явно ми изтичаха водите. Не бях особено сигурна обаче дали са водите или е от тапата, както ми беше казал моят лекар, защото очаквах, че ще изтече една кофа вода, а при мен на всяка контракция изтичаше по малко.

Към 11 ч. лекарят ми се обади да ме попита няма ли да отида да ме види, което определено беше най-разумно нещо, което можех да направя.

Към 12 ч. тръгнахме. Малко преди да потеглим, усетих, че сякаш детето се беше смъкнало по-надолу. Трудно е да опиша с думи точното усещане. Но важното е, че вече бях убедена – ЩЕ РАЖДАМ !

Бързичко се натоварихме в колата. Доста некомфортно ми беше, когато друсаше, а и вече, честно казано, имах чувството, че ще родя скоро. Когато пристигнахме се подпрях да изкарам една контракция на вратата на колата. Минути след това лекарят ме прегледа и за моя изненада се оказа, че имам 9 см. разкритие!? Не го очаквах. Казаха ми бързо да си взимам багажа, да ме оправят, да правят клизма. Точно се отпуснах блажено на тоалетната чиния, когато лекарите започнаха да ме припират, че нямало време и че ще взема да родя в тоалетната.

Влезнах директно да раждам (някъде към 12:30), нямаше предпоридилна зала за мен. Стана ми ясно, че и упойка няма да има, защото, ако не ме лъже паметта, тя се слага до 4 см. разкритие. Така останах само с месна упойка.

Родих с три напъна и малко помощ от лекаря ми, който ме натисна по корема и това се оказа доста ефикасно.
Нищо не усетих, никаква болка и останах особено доволна от този факт. Всичко мина за по-малко от половин час. Мъжът ми отишъл да пие кафе и всъщност дори не е успял да го изпие. Докторът му се е обадил в 13:40 ч. с радостната вест, че си има син – 51 см., 3 200 кг.

Историята на Ваня, родила на почти 31

Раждането на Диана. Божествена среща в моя живот!

Още преди да забременея започнах да се интересувам от всичко около това да създадеш и отгледаш нов живот. Четях много за пренаталното възпитание и раждането. Няколко красиви разкази на жени родили вкъщи ме вдъхновиха много. Когато забременях, продължих с йогата, като посещавах и курс за “Носещите в себе си живот” при Роси в арт йога студио Янтра. Роси е прекрасна и много добре подготвя бременните за едно вълнуващо раждане. Йогата много ме подготви за едно позитивно раждане. Вярвах, че това е най-вълнуващият момент за всяка жена, първата среща със своето дете. В едно от занятията по йога имахме домашно вкъщи да си напишем разказ на тема „Моето прекрасно раждане”. Писах с интерес, без да се замислям много, историята нахлуваше в главата ми и се изливаше върху листа. Разказът се запечати в съзнанието ми, че раждането ще е бързо, сравнително лесно, много позитивно, че ще се справям добре с болката.

Освен посочените по-горе курсове, посещавах и център „Естествени идеи” пак на йога за бременни. Те посещават различните болници и агитират докторите да дават повече свобода на раждащата жена и други подобни инициативи. Там ходих с идеята да получавам информация за болниците. Към 9-тия месец започнах да си търся болница, в която да родя. По-горе споменах, че си мечтаех за едно домашно раждане, но предвид, че в България няма как да стане с акушерка, а пък не съм толкова смела, че да родя сама, започнах да си търся болница, в която да родя без излишни интервенции. Бременността ми беше лека и всичко беше наред.

Мислех, че е напълно възможно едно активно естествено раждане. С приятеля ми Калин решихме да е в частна болница, тъй като там вероятността да се съобразят с изискванията ми е по-голяма. Йога инструкторката от „Естествени идеи” – Благовеста, ме насочи към избор на болница, като ми каза, че е водила раждане като дула при доктор Мазнейкова в МБАЛ  Св. София и че там са по-отворени. Така отидохме в МБАЛ Света София, където д-р Мазнейкова се съгласи да пробваме естествено раждане, въпреки тесния ми таз (заради, които навсякъде предлагаха да раждам секцио). Теглихме кредит и си подготвих план за раждане.

И така раждането започна на 15 юли 2011 г.,  три дни преди термина. Събудих се с регулярни контракции и лека болка ниско в корема. Още през нощта бях усетила, че моментът наближава и малко с вълнение заспах, знаейки, че имам нужда от сън. И така започнах деня като всеки друг. Всяка сутрин ставах много рано заради големите жеги и правех йога, дишане и релаксация за бременни. По-късно през деня контракциите се засилиха, както и леката болка, но аз не обръщах особено внимание и се занимавах с домакинска работа, като от време на време изкачвах стълбите на блока от първия до последния етаж, така се спасявах и от жегата.

Въртях се на топката за раждане, медитирах си, пеех, взимах си душове. Вечерта най-вероятно имах доста чести контракции и по-болезнени, въобще не знаех как се засичаха, някакси, когато имах контракция, последното, което се сещах беше да я засичам, така че не мога да кажа на колко минути са били, когато тръгнахме за болницата. Хич не ми се тръгваше, но Калин започна да ме подканя от известно време да тръгваме. Аз, разбира се, се сещах, че искам да си направя чай, да си достегна багажа, да си хвърля последен душ… Накрая, към 23 часа, най-сетне се запътихме за болницата, готова с чай от листа на малина, шишенце вода с капки спасителна смес на Бах и багажа. Чакахме таксито. Помня, че бях много ухилена, слизайки по стълбите. Все още ухилиена, пътувахме по оковръсното. Беше много красива юлска вечер. Ухилена пристигнах и пред болницата. Охраната ни покани и се обади в родилното, от там казаха да се качваме и ние разбира се избрахме отново по стълбите. Ухилена се запознах и с екипа тази нощ. Млад доктор – д-р Хасан, който беше съвсем нов в болницата, и симпатични сестри. Имах голям късмет. Много доверие ми вдъхнаха. Чуха тоновете и казаха, че имам много хубави контракции. Разкритието беше 1 сантиметър, но докторът ми каза, че шийката е изгладена и се очаква бързо да се развият нещата. Докато ми слушаха тоновете, и доктора, и акушерката, се запознаха с плана за раждане и ми казаха, че ще опитаме.


Заведоха ни в родилна зала с Калин. Предродилна и родилна бяха общо помещение. Акушерката загаси лампите, като остави съвсем леко осветление, както каза, за да ни е романтично. Посмяхме се и ни оставиха сами. Като от време на време, съвсем дискретно влизаха или тя, или докторът, за да чуят тоновете на бебето. Аз не спирах да се разхождам и да правя упражнения. Към 1.30 часа провериха пак разкритието и беше 3 см. Вече не бях ухилена, уж щеше да стане бързо. Докторът ми каза, че след два часа ще дойде пак и евентуално може да обмисля опция за обезболяващо, тъй като сигурно разкритието ще е 5 см. Бях твърдо убедена, че ще раждам без упойки.

Продължавах с упражненията, но вече усещах умора и ми се спеше и така ми се искаше да си полегна на леглото. Реших да пробвам за малко, макар и да имах усещането, че не ми се спираше да обикалям из стаята. Легнах. В момента, в който го направих, усетих силна болка и плисване. Това бяха водите. Калин отиде да извика доктора и той каза да изкарам така, ако мога още една-две контракции. Но това беше ужасно. В легнало положение болката е нетърпима. Изкарах една контракция и казах, че ще стана. Калин започна да ме убеждава, че следващия път, когато проверят разкритието, ако е 5 см. да помисля за упойката. Хич не исках, но вече доста си болеше. Той ми помагаше, колкото можеше за болката, аз също правих всичко възможно, да не се концентрирам върху нея, да дишам, да заемам пози, в които да я облекчавам, но на моменти си мислих, че не мога да се справя, че боли много, че не съм достатъчно силна, губех се, после пак ме облекчаваше и посрещах следващата контракция, отпусках се, релаксирах, пеех, танцувах, не знам как съм изглеждала отстрани, но Калин и до днес не спира да ми казва, че съм неговият герой.

Към 3 и половина сутринта лекарят дойде отново да проверим разкритието. Бях готова да поискам всички възможни упойки. Но той каза, че е 9 см. и моментът наближава. Показа ми какви упражнения да правя, за да помогна на бебчето на финала. Всичко правих, даже й говорих на бебка, че идва момента и че сега има голяма задача. След това ме попитаха дали искам да раждам на леглото или да се кача на родилния стол. Не исках да раждам легнала, затова предпочетох родилния стол с идеята да си вдигна максимално облегалката до по изправено положение. И тук малко романтиката ми свърши… Светнаха лампите, дойдоха повечко хора, облякоха стерилните престилки и очила. Поне като че ли болката изчезна, но сякаш се породи една паника дали ще се справя с най-важния етап. Акушерката ми обясни как да дишам. Калин ме държеше за ръката и дишаше с мен и напъвах. Усещах, че не го правя както трябва, а и нищо не се случваше доста време и честно казано почнах да се притеснявам.

Освен това постоянно имах желание да се изправям и някакси се опитвах да помоля да се изправи столът, но само си хабях енергията, защото бях в някакъв друг свят. Бях твърдо убедена, че няма да се наложи епизотомия за моето раждане, даже, че ще родя без разкъсвания, защото си правих масаж на перинеума, той се прави от началото на 9-тия месец със специално масло по 3-4 пъти в седмицата, аз го правих от 6-тия месец почти всеки ден. Също така още преди да забременея си правих всекидневно упражненията на Кегел за стягане на тазовото дъно. Такова постоянство до сега никога в нищо не съм имала както подготовката ми за раждането.

Даже в плана за раждане бях писала, че ако се наложи, предпочитам естественото разкъсване пред епизотомията, но в един момент ме попитаха дали ще дам съгласието си за малък разрез и леко да ме натисне доктора по корема и аз се съгласих. Разрезът така ме заболя, че извиках с все сила. В този момент докторът ме натисна леко по корема и бебка излезна. Беше най-хубавото нещо в живота ми, обляха ме всички хормони на любовта. Помолих ги да изчакат с пъпната връв, изчакаха да спре да пулсира, срязаха я и ми дадоха бебка, гушнах я, усетих я и й казах: „Добре дошла”. След това я взеха да я измерят, забърсаха я и я дадоха на таткото. Той я гушна и й се радваше, докато тя упорито търсеше да суче. Аз, получила солиден коктейл от хормони на щастието, не спирах да се смея и да говоря, чувствах огромен прилив на енергия. Не откъсвах очи от нея. Диана се роди 4,300 кг. Добре, че последните месеци не желаех ехографски прегледи, не смятам, че трябва да се прекалява и затова мисля, че не знаейки, че е толкова голяма и с този „тесен таз” хаха щях да имам сериозни проблеми с иска си да родя естествено.

И понеже не може без астролог, отбелязах и часа на раждане 4.40 сутринта. След това ни заведоха в стаята и беше много хубаво, но Калин трябваше да се прибере да поспи, а на мен хич не ми се искаше да се разделяме. Много исках да започна с кърменето веднага, но имах нужда от помощ как става. Бяха ни оставили и доста време никой не влизаше в стаята, поне бяхме заедно и аз не спирах да я гледам как спи. Най-сетне, след няколко мои молби, по обяд  стартирахме с кърменето, късно, но тя се справи успешно, малка лакомничка. Въобще всички притеснения, които съм имала относно кърменето след това са били най-вече дали аз правя всичко както трябва.

Притеснявах се от болничното раждане, но останах  доволна от доктора , който ми води раждането. Беше много позитивен, радваше ни се и ме подкрепяше, че се справям прекрасно с раждането. Бях спокойна покрай него. И все пак често си мисля, когато се сетя за този момент, че втората част можеше да се случи по-добре. Но не съжалявам, защото дадох всичко от себе си и защото понякога не всичко зависи от нас, в момента нещата тук са такива и може би ще търпят промени, но въпреки всичко, най-важното е да подхождаме позитивно и да се радваме на всичко, което ни се случва, защото нищо не е случайно и когато гледам това малко творение, единствената мисъл в главата ми е, че животът е уникален.

Историята на Анелия, родила на 29 и половина

Решението да имаме бебе взехме със съпруга ми предколедно и спонтанно. Казахме си ,че ще го очакваме без да го мислим кога ще се случи. Аз, разбира се, не очаквах да забременея веднага, но всъщност стана почти така. Докато чакахме резултатите от теста за бременност, аз едновременно изпитвах сладко очакване, страх от неизвестното и страх, че тестът може да е отрицателен. Когато видяхме положителния резултат, останах без дъх за секунди.
Почувствах се изключително жива и пълноценна. Междувременно в ума ми пропълзяха и мисли като: „Ще мога да се справя с това?“, „Дали всичко ще е наред?“,Бебето ще бъде ли здраво?“, „Ще бъда ли добра майка?”… Въпреки всичко, наложих си да изтикам всички съмнения в ъгъла на съзнанието си и взех решение да съм максимално здрава и в добро състояние на духа, за да мога да отгледам в себе си жив и здрав плод.

Продължих ежедневния си живот, окрилявана от чудото, което се случва в тялото ми. През цялата бременност не спрях да съм активна: работих, правих дълги разходки, почти всеки ден ходих да плувам. Не се разминах и с неприятните усещания: гаденето в началото на бременността, последвалите киселини в стомаха, болките в гърба и кръста и т.н. Стараех се да се фокусирам върху радостта да слушам как бие малкото сърчице, да  чувствам как бебето се движи в мен и как с всеки изминал месец расте и рита все по-силно. Някак си знаех, че ако аз се чувствам добре и щастлива, то също ще се чувства така.

Като цяло бременността ми премина нормално, без да се вживявам в неприятните моменти. Към края на деветия месец, с приближаването на термина, вече бях огромна, тежка, пристъпях едва, едва след корема си и бях изобретила нови  начини за ставане от леглото. Въпреки всичко, не спрях с разходките, макар че с всеки изминал ден, те ставаха все по-лежерни и уморителни.

Десетина дни преди термина, след един особено активен ден, когато доста се бях уморила, почувствах болка много ниско долу на корема. По никакъв начин не заподозрях, че са започнали родилните ми болки. Всъщност си мислех, че евентуално съм настинала, че се е получило някакво възпаление или че съм прекалила с разходките… През последвалата нощ тази болка ставаше леко по-силна и сутринта решихме да отидем до болницата, за да се консултираме с лекар. Тъй като терминът ми беше близо и имаше вероятност да ме приемат в болницата, докато родя, аз си приготвих багажа без да бързам. В приемното отделение на Майчин дом, когато ме попитаха през колко време са контракциите, аз спокойно обясних, че нямам такива, а имам проблем. Тогава с усмивка ми отговориха, че при прегледа ще се разбере. Така бързо стана ясно, че имам пет сантиметра разкритие и веднага ме качиха в родилна зала. В продължение на час правиха запис на тоновете на бебето и с изненада установиха, че все още нямам контракции. А разкритието беше станало осем сантиметра.

Сложиха ми система, която предизвиква контракции, тъй като явно раждането наближаваше. Още около час, заедно с включената система, се разхождах из стаята в очакване на прословутите контракции. Често в стаята надничаха акушерките и ме питаха дали чувствам напъни. Аз, вече тревожно, клатех отрицателно глава.

Постепенно обаче болката започна да се усилва неимоверно. В един момент стана почти непоносимо и почувствах първите сериозни контракции. Малко след това, когато дойде екипът и помолих за болкоуспокояващо. Лекарят погледна разкритието и каза „Каква упойка, вече имаш 9 см. разкритие и раждаш!”. Каза ми да бъда силна и че раждането започва. Обясниха ми да дишам и напъвам по тяхна команда и малко след това бебето се роди.

От момента на влизането ми в родилна зала до този момент бяха минали три часа. Когато чух как дъщеря ми изплака се почувствах невъобразимо щастлива и това чувство взе връх над болката, над стреса, над всичко. Гледах здравото, хубаво, бузесто бебе и си мислех, че животът ми никога няма да бъде същия… Ще бъде много по-смислен и щастлив, изпълнен с нова любов.