Любовта на майката – притча за най-чистата обич
Понякога ни се струва, че знаем всичко за даден човек, но в действителност може да се окаже, че ни се губят съществени моменти от живота, дори и този, който споделяме един с друг.
Моят съпруг е изключително интересна личност. Дори и във външността му има един белег, който показва, че не е като всички останали. Едното му око е синьо, а другото кафяво. Изглежда мистериозен, загадъчен, на моменти дори имам чувството, че поглеждам към него и установявам, че сякаш гледам непознат.
Много пъти съм се опитвала да се докосна и да дръпна завесата на онази тъй забулена с мистерия част от живота му – отношенията с майка му. Той никога не говореше за нея, все едно никога не е съществувала. Дори си мислех, че е пълен сирак. Знаех, че баща му е починал, когато е бил на три. Колкото и пъти съм повдигала въпроси за майка му, толкова пъти те са се разпилявали като глухарче от вятъра.
Един ден реших, че трябва да подредя килера, досадна работа, отлагана с години. Докато ровех из купчината вещи и се чудех за какво са ни притрябвали тези боклуци, погледът ми се спря върху една дървена кутия. Никога преди не я бях виждала. Естествено женското ми любопитство надделя и отворих кутията. В нея имаше тефтер с кожени корици. Започнах да го разлиствам и да чета. С всяка следваща страница бурята в душата ми нарастваше. Колко малко познавах в действителност човека до мен.
„Мило дневниче,
Днес беше един от най-ужасните дни в живота ми. Майка ми дойде в училище. Нали знаеш, че тя е едноока. Не знам как е загубила окото си, но знам, че изглежда доста зловещо с това единствено око. В мига, в който пристъпи прага на класната стая, исках земята под мен да се отвори и да потъна в бездната. Много ме беше срам. Всички деца ме гледаха с насмешка и си шушукаха нещо по адрес на майка ми. Когато се прибрах у дома, горчилката още не беше отминала. Крещях на майка ми, че ме е срам от нея и ми се иска друга жена да ми беше майка, че искам да е мъртва. Няма да забравя погледа й. Няма да забравя и сълзите й, стичащи се от единственото й око. Нещо в мен трепна за миг, като искра в мрака, но отмина бързо. След това изпитах отново гняв и яд, че съдбата ме е наказала с майка като тази. Наистина този ден беше кошмарен.
Андрей”
За миг изтръпнах! По цялото ми тяло протече ток. Това не беше моят Андрей! Той беше мил, любящ, грижовен. Това не е истина! Не можех да повярвам, че изобщо може да има някой, който да се срамува от майка си, била тя и едноока. В гърдите ми се надигна такъв яд, който не бях изпитвала преди. Нали и аз съм майка?! Ами ако един ден осакатея и дъщеря ми се срамува от мен?
В този миг чух как се отваря входната врата. Прибрах набързо кутията и затворих вратата на килера. Цялата вечер бях много нервна. Андрей усети това, но не посмя да ме попита какво се е случило. Винаги чака бурята да отмине, преди да говорим. Е бурята не отмина, не и тази вечер. Мълчахме с часове. Опитах се да проникна в душата му и да разбера… Накрая той не издържа и ме попита какво се е случило. Да му кажа какво ми е и с какво да ми помогне. Той на мен?! Взех чашата и я запратих към отсрещната стена. Не исках да говорим, нямах какво да му кажа.
Легнах си рано, но не успях да заспя. Представях си, че аз съм майката на Андрей и моето дете се срамува от мен.
На следващата сутрин Андрей ми остави роза на нощното шкафче, правеше го всяка сутрин. Имаше и картичка, както всяка сутрин. В нея пишеше „Да отварям очи до теб всяка сутрин е благословия! Обичам те!” В моята глава се въртеше само една мисъл. Искам да изчета целия дневник. Искам да видя дали тази история има щастлив край.
„Здравей,
Утре заминавам. Нямам търпение да напусна този мизерен дом. Да изтрия всичко до този момент от живота си. Искам никога повече да не се връщам назад. Заминавам да уча далеч и ще я изоставя, нея еднооката ми майка. Знам, че е жестоко, но не мога така. Не искам нищо в живота ми да ми напомня за нея.
Андрей”
Иска нищо да не му напомня за нея? Този нормален ли е? Бях на път да си събера багажа, да взема дъщеря ни Ния и да замина много далеч. Разлистих следващите страници. Разказваше за срещата си с мен. За успешната кариера, която е изградил, за сватбата ни, за раждането на дъщеричката ни. Отново ми стана мил, но за части от секундата. И след това сякаш някой ми удари шамар да се опомня.
„Здравей отново,
Беше много мрачен ден. Днес на вратата се позвъни. Беше майка ми, носеше кошница с рози. Бях я изтрил от съзнанието си до този ден. Дъщеря ми беше с мен. В първия момент се уплаши от еднооката жена на прага ни, но после й се усмихна. Отново онова чувство, че съм постъпил нередно. Отпратих я. Направих се, че не я познавам. Ще я видя другата седмица, като ходя на сбирка на класа в родния си град. Дължа й поне това. Да мина да я видя. Дъщеря ми започна да разпитва коя е тази мила жена с розите. Дали е продавачка на цветя и попита защо й го няма едното око. Замълчах си. Не знаех какво да й отговоря. Още се срамувах от недъга на майка си.
Андрей”
Спомних си този ден. Навън валеше. На вратата се позвъни и Ния и Андрей отвориха. Надникнах за миг да видя кой е. Там стоеше жена с прошарена коса, с едно око. Господи, това е била тя! Защо, Андрей, защо?
Реших да продължа да чета. Но останах като попарена, когато разлистих страницата на нея пишеше само: „Мама почина! Не знам как ще си простя!”
Не разбирах. Какво се беше променило? Какво го беше променило?
Скоро разбрах. В калъфа на кожения тефтер имаше писмо:
„Мили синко,
Имам рак и сигурно скоро няма да съм сред живите. Има нещо, което искам да ти разкажа. Когато беше малък, ти загуби окото си в един инцидент. Нямаше друг начин да прогледнеш отново. Аз пожелах да ти трансплантират едно от моите очи, затова едното ти око е синьо, като моето. Ти винаги си се срамувал от моя недъг, но аз те разбирам и ти прощавам. Сега ти имаш свое семейство и дете и се надявам, че осъзнаваш защо скрих истината от теб, толкова години. Винаги ще вярвам в теб! Винаги ще те обичам! Щастлива съм, че ще мога да гледам света през твоите очи! Ти ще разкриваш през мен една различна реалност! Не плачи за мен, Андрей! Аз ще съм до теб всяка сутрин, когато се погледнеш в огледалото. Обичам те, момчето ми! Няма думи на света, с които да ти опиша, колко много те обичам!
Мама “
Ния. Трябваше да взема Ния от детска градина. Когато излезе от сградата и се затича към мен очите ми бяха пълни със сълзи.
– Защо плачеш, мамо? – сините очи на Ния бяха вперени в мен.
– Очите, Ния, са прозорец към нашата душата! Трябва да го измиваме от време на време, за да може душата ни да огрява всичко около нас!
Любовта най-често се чете в очите!
4,822 преглеждания
