Луда ли е майка ми?

Уважаеми докторе,

Едно съмнение ме тормози през целия ми живот дотук. Имам нужда от вашата психиатрична експертиза. Не, не за мен! За майка ми става дума. Но, за да можете да прецените има ли отклонения в психичното й здраве, нека ви изложа фактологично малка част от проявените от нея симптоми през тази една година, откакто я наблюдавам.

Държа да отбележа, че хроничната й тревожност започна да се проявява още от момента, когато разбра, че съществувам. За 9те месеца прекарани в нейното тяло преживявах ежеседмични нахлувания в личното ми пространство посредством ехографски прегледи. Никакво прайвъси, значи, от най-ранно пренатално детство. Кажете ми, какви мисли се въртят в главата на жена, която следи бременността си не при един, не при двама, а при цели трима различни лекари. Патологични проблеми с доверието, според мен, също хипохондрични прояви, вие как мислите?

А в 8мия месец, о, тогава стана нетърпимо! Беше ми тясно и ритах силно, когато имах нужда да се раздвижа. Ей, голяма радост за майка ми ви казвам беше това ритане. Едно доволство и кеф я обземаха. Но не дай си Боже да заспя и да не ритам повече от 30 минути!.. Започваше се едно побутване, почукване, подрусване по корема. Втурваше се да яде сладолед, защото някъде прочела, че от сладоледа на бебето му става студено и почва да шава. Ако това не ме раздвижеше, полагаше титанични усилия да прави някакви упражнения, в които уж въртеше таза си, но по-скоро приличаше на хипопотам, преживяващ земетресение. Признавам, че имаше дни, в които толкова ме беше яд на нея за този постоянен тормоз, че нарочно кротувах и наблюдавах как тревожността й придобива размери на истерия и започваше да звъни на баща ми и да му докладва от колко точно минути не съм я ритал и дали да не тръгва към болницата. Той явно намираше начин да вкара малко разум в главата й, защото после се кротваше за малкo, а аз от благодарност я подритвах лекичко, та всичко се успокояваше. До след няколко часа…

Баща ми какво е преживял през тези месеци не мога да го мисля, но от сигурен източник разбрах за списъка за почистване на апартамента, който майка ми му е връчила при постъпването ни в болница за моето раждане. Списъкът е съдържал 38 точки с конкретни и задълбочени инструкции за почистване на почти всеки елемент в къщата. Още му избива пот на челото като се сети за секцията напътствия, отнасяща се за почистването на фугите в банята. Фугите, докторе, ако не сте наясно, са изключително опасни прорези, в които живеят куп микроорганизми, бактерии и най-лошото – плесени. А като дишаш плесени… Не, не мога да говоря за тези ужасии. Та баща ми е имал инструкции с какъв точно препарат, четка и с какъв наклон на косъма трябва да почисти всяка една фуга в огромната ни баня. Няма да споменавам обезумелия поглед на майка ми, когато с влизането ни вкъщи от родилния дом забеляза, че легълцето ми не само не е застлано с бяла изгладена пелена, за да не прашасва, но и чаршафът е поставен на обратно!

През първите няколко седмици от живота ми всеки човек, който дръзнеше да прекрачи прага ни беше старателно дезинфекциран. Мисля си, че ако имаше как да го постигне, би приложила и стерилизация на гостите. А един семеен приятел на втория месец най-накрая бе допуснат да ни посети, но събувайки си обувките се задави човекът и се изкашля, след което майка ми учтиво му избута събутата обувка навън и го подкани да си ходи.

Първият сериозен шок, който преживях беше, когато бях на 2 месеца. Първо да споделя, че още преди да се родя майка ми се бе снабдила със специален вид бебефон, който освен да подслушва бебето има и специална подложка, която се поставя под матрака и следи дали бебето диша. Ако спре да диша се включва аларма. До втория месец вече звукът на алармата ми беше като песен за добро утро, защото мама винаги забравяше да я изключи, когато ме вдигаше от леглото. Но в една приятна юнска нощ си спях блажено в креватчето, когато чух воя на алармата. Помислих, че съм спрял да дишам, но преди да мога да проверя този факт, ръцете на майка ми ме изтръгнаха от леглото и крещейки името на баща ми (който като абсолютен пън не се беше събудил от пронизителния звук на бебефона) ме тресеше неистово. Не зная колко дълго продължи това, докато майка ми забележи, че щом врещя истерично значи и най-вероятно дишам, но след това последва смачкваща ме прегръдка и дълъг рев от нейна страна… Нещата не ставаха по-добре.

На 3 месеца бях, юли, жега. Прибрахме се от парка и докато доволно се унасях в сън, сучейки, усетих ръката на майка ми на челото. След това последваха поне дузина целувки пак там. И това ми беше повече, но когато усетих в дупето си термометъра вече нададох вой. Термометърът изпищя, а очите на майка ми придобиха размерите на гърдите й. Грабна телефона и се обади на баща ми и с напълно пресипнал глас съобщи трагичната новина – “Детето има температура – 37.3“! Не знам какво каза татко, може би така несъответните на ситуацията думи като “не се притеснявай», но майка ми след това изсипа порой от зловещи предзнаменования за летен вирус, грип, слънчев удар, дехидратация, системи и нататък спрях да слушам. Затвори телефона и започна да звъни явно на педиатърката. Тази зла, крайно безотговорна жена имаше безочието да не си вдига телефона в този така критичен момент. Трепереща майка ми реши, че целият свят я е изоставил, грабна ме, забута количката отново навън и се паркирахме на първата пейка в парка. Без никаква мисъл за моето достойнство ме съблече чисто гол, вдигна ме във въздуха и ме държеше така, че качествено да ме брули вятъра. От обяснението по-късно разбрах, че това е била стратегията й за охлаждане на тялото. Мога само да благодаря на съдбата, че към онзи момент не беше чула за студените душове. Някъде тогава телефонът иззвъня и се обади педиатърката. Майка ми изстреля информация за ситуацията и моето здравословно състояние, след което настана тишина и чух следното “Що за въпрос? Как така къде премерих температурата? В дупето, нали вие така ми казахте? Да, за 3ти път , 37.3 e! Вие слушате ли ме изобщо?!. Не стига, че не си вдигате телефона, ами сега ме карате да повтарям едно и също нещо. В парка сме – съблякла съм и го охлаждам на вятъра. В какъв смисъл дали съм добре???” Последва тишина…. След което майка ми някак виновно ме остави в количката. “Добре, разбрах, извинете ме. Тоест излиза, че температурата му е 36.8 и всичко е наред, така ли? Ама не е ли все пак леко завишена, дали да…” Педиатърката явно й затвори телефона. После обясни на баща ми, че когато температурата се мерела в бебешкото дупе се вадели 5 десети… Естествено, виновна беше педиатърката, която не й е обяснила. За всеки случай обаче още няколко пъти същата вечер премери температурата ми.

А момент, щях да забравя. Първите 4 месеци бяха белязани от постоянни срещи с кантара. Майка ми държеше да е сигурна, че изяждам точното количество храна, затова процедурата по хранене беше следната – събличане, цица, прас на кантара, теглото се отбелязва в таблица в ексел, втора цица, прас на кантара. Тюхкане. Отново цица, кантар и така докато не заспях някъде в цялата тази процедура. И не, не се шегувам. Майка ми попълваше таблица в ексел, която съдържаше детайлна аналитична информация за теглото ми, изядените от мен грамажи кърма и данни за някои мои физиологични функции, които ще пропусна да упомена. И ако това ви се струва прекалено, държа да ви уведомя, че същата тази моя майка, преди моето раждане беше разписала 19 стъпково ръководство за процедурата по къпане на бебе. И я следваше всяка вечер, наистина!

Тегавината в моя бебешки живот не свършва дотук. И мен ако питате, виновна не е само майка ми, ами и всички ония модерни ръководства за позитивно и привързано родителство, които пропускат да кажат, че са приложими само за родители в добро психично здраве. Та майка ми явно някъде там прочела колко е важно да се носи на ръце бебето. Няма лошо, обичах да ме носят, но представете си следното – спя си и се събуждайки се имам неблагоразумието да издам някакъв звук, очевидно интерпретиран от майка ми като плач. Тя самоотвержено скачаше и опулваше очи срещу мен, готова на всичко, за да ме спаси от душевното или физическо страдание. Аз, разбира се, се шокирах от реакцията й и не можех да удържа зова за спокойствие, напиращ от недрата на душата ми и заплаквах. Тогава майка ми ме грабваше и започваше едно многочасово разнасяне из къщата под напева на песни с текст за умствено изостанали от сорта на онази, където живяла нявга някаква с червена шапка и безумна песен за някакви козлета и щурчета и всякакви подобни горски обитатели. Опитвах се да симулирам заспиване, за да бъда белким оставен обратно и този земетръс да спре, но тя беше толкова самоотвержена, че продължаваше и след като затворех очи. А имах нужда просто от малко тишина. А тя толкова се омайваше от възможността да пее на някого, че забравяше да спре…

Е, за да бъда съвсем честен ще си призная, че понякога лудостта на майка ми ми харесва. Защото е способна да играе с мен и да се прави на маймуна много дълго време и това май наистина й харесва. Освен това колкото и да е досадна, не мога да отрека, че когато имам нужда от нея, тя винаги е там да ме гушне, да ме нахрани, да ми се усмихне…

Но все пак, уважаеми докторе,  моля ви кажете ми какво да очаквам в бъдеще? Има ли лечение за тази обсебваща майчина любов? Луда ли е майка ми?
Деница Илчева – Работи под супервизия като неорайхиански аналитичен психотерапевт и танцов терапевт. Автор е на детската книжка „Дъж и Кап“, активно участва в каузата за родителските кооперативи и създаването на демократично училище в България.
Тел: 0887 544 026
Повече за автора на www.potoka.bg