КОЛЕДЕН ДУХ
Когато усети първите удари от секирата на Рашо Дървото, цялата тъга на света се събра в малките й свити иглички. Започна, безсилна, да се мята: наляво-надясно, но не успя да се спаси. Наоколо се бяха насъбрали много други, но никоя не се застъпи за нея. Седяха кротички и извъртаха поглед, те също бяха свили малките си иглички, но не от болка, а защото не искаха да слушат стенанията й.
Тя отвори очи чак в отрупаното с елхички ремарке на Рашо и веднага разбра – беше истина! Да, наистина!
Легендата гласеше, че когато малките елхички биват отсичани, тогава малките им душички успяват, благодарение на коледния дух, да останат живи до Коледа.
За първи път успяваше да види толкова голяма част от гората, всичко наоколо беше ново за нея: и малките брезички, за които само беше слушала, и вековните букове. С нетърпение чакаше и града. По коледа бил украсен със светещи топки…
Някога група синигерчета беше кацнала отгоре й. Бяха започнали да клюкарстват за него. Ах, колко щастлива се чувстваше тогава тя! Слушаше за колите, за влака под земята, за странните същества, които понякога са добри, а друг път, пък, ставали лоши. Никога не можело да разчиташ на тях, „хора” – така ги наричаха. Чакаше да види и реката – леле, колко чакаше да види реката. Синигерчетата бяха разправяли, че в реката имало птици, които плуват и понякога даже ти махат за здрасти.
Когато камионът на Рашо Дървото спря, тя седеше, спотаила дъх, и чакаше, чакаше приключението й да започне. Усети грубата му лапа върху стеблото си. После полетя към земята, там постоя няколко минутки, после усети как Рашо й заби две кръстосани пръчки в стеблото и застана изправена. Огледа се, наоколо бяха застанали някои от нейните приятелки от гората.
Три часа по-късно още си седеше на все същото място. Започна да се притеснява, защото искаше да разгледа толкова много места из града, а до края на Коледната магия оставаше един ден. Искаше й се час по-скоро да започнат обиколката и накрая да стигнат до реката, където щяха да видят плуващите птици.
Разни хора минаваха покрай нея, оглеждаха я, после взимаха някоя от съседките й. Малката елхичка дори не предполагаше, че ако до края на деня никой не я купеше, Рашо щеше да я изхвърли в задния си двор, където с една малка клечица щеше да си устрои коледна клада, както правеше всяка година с елхичките, които не успяваше да продаде. Не знаеше, че ако никой не я купи, никога нямаше да види нито плуващите птици, нито каквото и да било друго, освен задния двор на Рашо Дървото.
Рашо потърка ръце, преброи печалбата, погледна към часовника си и започна да мята, една подир друга, елхичките в ремаркето. Тя не разбираше какво става, защо бяха прекарали цял ден, без да се разходят, без да видят нищо, и сега…
Пътят към Рашовата къща минаваше през една малка брезова горичка. Там белите стройни дами гледаха към малките елхички и плачеха. Знаеха какво следва…
Рашо започна да разтоварва елхичките в двора си. Натрупа ги една върху друга и бръкна в джоба си за запалка. Нямаше. Налагаше се да отиде до къщата. Влезе и я взе, беше на перваза на прозореца. С бавни крачки стигна до натрупаните, нищо неподозиращи дръвчета, клекна при най-долната елха и щракна със запалката.
– Рашо-о-о? Там ли си бе? – чу се вик.
Викът идваше иззад оградата. Беше Ванката, съседът.
– Рашо-о-о! Там ли си бре?
– Тук съм, бе! Стига вика!
– Рашо, весела Коледа, съседе!
– Весела и на теб!
– А бе, виж сега, обещах днес на жената, че ще й взема дръвче за коледа, ала не успях. Да ти се намира едно в повече?
– Имам, чакай ще ти дам.
– Е-е-е-е, спасяваш ме, брат!
– Нямаш ядове…
Толкова й стана приятно, когато Рашовата десница се стовари отгоре й. Понесе се във въздуха, като малките синигерчета, но бързо се строполи от другата страна на стобора. Там я грабна Ванката и я понесе към съседния двор. На вратата я посрещнаха две хлапета, които веднага извадиха два пълни с играчки кашона и започнаха да я кичат. Малко я беше гъдел, когато малките ръчички шареха по цялото й тяло, но тя беше щастлива. Когато приключиха и тя се погледна в огледалото, не можеше да повярва на очите си, наистина беше красива, цялата светеше, а звездата на главата й сияеше. Синигерчетата не бяха лъгали.
Вечерта цялото семейство вечеряха заедно и я гледаха.
– Мамо, мамо, нали е красива? – питаха те.
– Да, очарователна е! – отвръщаше им тя.
Вечерта децата си легнаха. Ванката дойде последен при нея, клекна, погледна я в очите и сложи някакви неща в краката й. Бяха подаръци.
– Мерси… – прошепна елхичката.
Автор: Георги Златков
2,154 преглеждания
