Какви потребности стоят зад поведението на „трудните” деца?

Емилия Илиева-Крайнова е един от първите обучители по ненасилствена комуникацията (ННК) в България и през последните 10 години развива системно концепциите за ННК, емпатия и потенциала за свързване между хората в семейството и на работното място. Тя е лектор на Третия Форум Пространство за общуване, който ще се проведе на 22 март и е посветен на темата за „трудните” деца в семейна и училищна среда“.

Говорейки по темата за взаимодействието в семейна и училищна среда, често споменаваме така наречените „трудни” деца. Каква трудност отразяват те?

В момента, в който наричаме някого труден, ние признаваме, че ни се иска да е лесно. „Трудното“ е зов за помощ. Много родители казват, че покрай децата им им се е наложило да се променят, да търсят нови решения, да се обучават, консултират, да правят немислими за тях неща…

Трудно е да признаем, че трудностите ни изправят пред границите ни, че са истинският тест за готовността ни да сме смирени, креативни и свързани със себе си, а не с очакванията ни какви да са нещата и хората в живота ни.

Познавам учители, които разказват за «трудни» деца като за любимите си ученици като пораснат. Това са децата, които са достатъчно смели, за да създават трудности. Тази смелост, запазена в зряла възраст, е качество, което търсим да развиваме. „Трудните“ деца са трудност само за възрастните, децата са си добре, ако не ги мислим като трудни или лесни. Съществените въпроси са:

От какво има нужда всяко дете? Какво стои като потребности зад действията на „трудните“ деца? От какво ние възрастните – родители и учители – се нуждаем, за да ги удовлетворим?

На какво ни учат „трудните“ деца?

Трудностите, независимо от къде идват, ни учат едновременно на две неща: на смирение и воля. Воля, за да упорстваме в намирането на решения и смирение, за да познаем границите на нещата, които зависят и които не зависят само от нас.

Какъв резултат би имало единството между родители и учители в процеса на взаимодействие с „трудното“ дете?

Когато детето среща еднакво отношение от страна на родители и учители (това са възрастните, които силно влияят върху формирането му като личност), то разпознава стабилност и устойчивост, на които е лесно да се довери. Доверието, от друга страна, е основа за пълноценни човешки взаимоотношения и там където има доверие, промяната идва с повече лекота и съдействие.

Какви са успешните стъпки към преодоляването на обучителни, поведенчески и емоционални трудности у децата?

Напоследък много често повтарям, че отвъд всичко, което правят децата, стоят техни потребности, които и те самите не осъзнават, че са такъв силен двигател на действията им. Възрастните са тези, които, от една страна, могат да подкрепят децата в осъзнаването на дълбоките мотиви на действията им, а от друга – откривайки тези потребности, да предлагат решения, съзвучни с тях. Да можеш да предлагаш на децата това, от което те се нуждаят, и да изграждаш връзка с тях на нивото на тези потребности е отправна точка за общуване с «трудните» деца на по-дълбоко ниво.

Възможно ли е и как бихме могли да посрещнем потребностите на всички деца в училище?

Потребностите на хората са толкова разнообразни в начина си на проявяване, че не ми се вярва да е възможно която и да е институция да може да откликне на всички потребности на когото и да било. В този смисъл, очакването училището да може да удовлетворява всички потребности на децата за мен е нереалистично. Но е важно да има добра връзка между учителите и родителите – за да се знае кои потребности на децата могат да бъдат удовлетворени в училище и за кои родителите да се погрижат по начин, който работи за тях и за децата им.

Приемането и разпознаването на собствените ни потребности като учители и родители път ли е към по-ефективна подкрепа за детето?

Учители и родители, които разпознават и удовлетворяват потребностите си, дават пример за децата как да го правят и те. В това е най-голямата полза – когато възрастните действат, свързани с потребностите си. Това само по себе си е трудна задача. Много от действията ни като възрастни са плод на мисли какво ‘трябва’ да направя или какво ‘се очаква’ от мен да направя и по този начин губим връзка със значимото за нас. Аз лично вярвам, че един дълбоко свързан със себе си възрастен е най-ефективната форма на подкрепа за децата.

Къде започва и свършва образованието и отговорността на учителя?

Ученето е процес през целия живот. Ако образованието може да предаде стремежа за постоянно развитие и вдъхновението, което всяко ново знание носи, то ще е изпълнило замисъла си. По-важно е обаче как, в процеса на учене, децата взаимодействат едно с друго и с учителите, как училището учи децата да живея, какви модели на взаимодействие възприемат те и дали тези модели ще им служат да живеят свободни и щастливи.

Какво означава да сме подкрепящи родители за детето?

Като родител, и аз все още търся пълния отговор на този въпрос. Част от отговора е в това подкрепата ни да е в посока децата да се учат да подкрепят сами себе си. Иначе често си напомням думите на Халил Джубран „Вашите деца не са ваши чада. Те са синове и дъщери на копнежа на живота за живот. Идват чрез вас, но не са из вас. И макар да живеят с вас, не ви принадлежат.“

Форумът „Трудните” деца в семейна и училищна среда” е насочен към родители, педагози и хора, които работят с деца. Той се фокусира върху темите за приобщаващо образование, емпатия, образователни, поведенчески и емоционални трудности, както и възможни подходи и начини за подкрепа на детско развитие.