Историята на моето естествено седалищно раждане след секцио

smart_people

Мина една година от рождението на Ева. И ето защо най-сетне реших, че е време да донапиша разказа за това събитие. Нещо като подарък за първия й рожден ден.

В началото бе…

Всичко започва много отдавна, още с моето раждане (и то не само, защото съм нужна на децата си, за да ги износя и родя). Но няма да ви занимавам с подробности и ще се опитам съвсем кратичко да кажа най-значимите неща.

През далечната 1982 г., в един мразовит януарски ден, проплаквам аз – първото бебе на майка ми, появило се на бял свят с дупето напред, след доста дълго и мъчително сухо раждане. И тъй като съм седалищно родена, веднага са ме прегледали за луксация на тазобедрените стави (тогава се е процедирало така – прегледът е колкото може по-скоро след раждането). Установили са двустранна луксация и са пристегнали крачетата ми в специални каишки. Било е ужасно трудно на майка ми да ме гледа така, но се е справила, при това чудесно. Още на 3-месечна възраст лекарят е дал зелена светлина да махнат каишките, ставите ми вече били добре. Но отправил предупреждение към майка ми, че когато един ден дойде моментът да раждам, най-вероятно ще е добре това да се случи по оперативен път, в противен случай ставите ми могат да пострадат. И така, аз цял живот живея с идеята, че моите деца ще се родят чрез цезарово сечение. И въпреки това, някак не се чувствах комфортно с тази мисъл.

Моментът да раждам

През 2008 г. забременях с първото си дете, моят син. Докато обикалях акушер-гинеколози в търсене на Своя лекар, ми направи впечатление, че всички много охотно приемаха вестта, че съм родена с луксация, и че лекарите са предупредили майка ми, че е добре да раждам с операция. Тогава аз бях очевидно наивна, за да смятам, че те наистина си знаят какво правят, и че щом никак не реагират на моите думи – значи наистина трябва да раждам по този начин. И не предприех каквото и да било, за да се образовам повече по този въпрос. В крайна сметка, разбрах, че луксацията ми може и да не пречи на едно естествено раждане, но беше вече късно – същия ден ми направиха операцията, заради седалищното положение на сина ми.

Мдааа, седалищно – също като майка си. Извадиха го 22 дни преди термин, бях едва с 3-3.5 см. разкритие, но акушер-гинекологът не искаше да чака да отида през нощта с изтекли води и „да се чуди какво да ме прави“. А и, както казах вече – бях наивна. Но тогава ме „удари“. Почнах да връщам лентата назад и да си спомням как всъщност нищо не съм знаела, как нищо не съм проучила, как никой нищо не ми каза… или аз не чувах.. И от тогава се събуди желанието ми за естествено раждане.. особено след като получих втория си „удар“ – че такова след секцио всъщност е възможно!

Предисторията – да, чак сега

Започнах да чета – много. Статистики, разкази, истории – на майки, на акушерки… всичко, което касаеше VBAC (Vaginal Birth After Cesarean, или – вагинално раждане след цезарово сечение; по-лесно ми е да използвам английската абревиатура, надявам се да ме извините за това). Видях, че всъщност само в България (или предимно в България) VBAC звучи стряскащо и много опасно. В другите държави не е така. И така – още преди да забременея за втори път, аз знаех, че ще раждам естествено. Вече не ме плашеше нито фактът, че имам секцио, нито луксацията – нищо. Още по-малко – болката от естественото раждане. Усещах обаче, че ще е битка – от разкази на майки, опитвали VBAC, ми стана ясно, че много лекари през цялата бременност твърдят, че всичко е наред, и че жената може да опита естествено раждане, но като наближи краят на бременността, изведнъж откриваха някаква „причина“ за повторна операция. Ясно – страх ги е, казвах си аз, ще бъде трудно да намеря лекар, който да е съгласен да ме изражда. Опцията да раждам вкъщи не стоеше – не се считам за достатъчно смела да раждам самостоятелно, неасистирано вкъщи, така че не съм и обмисляла, просто трябваше да намеря лекар, трябваше ми подкрепа.

И тогава чух, че в България вече има дула! Чудесно – това е, което търся. И така – преди да забременея с второто си дете, аз вече знаех, че ще раждам естествено, и че ще имам дула. Също така, знаех, че искам тази дула да е Олга. С нея се познаваме визуално от преди и всеки път като я видя, ме лъхва едно много силно спокойствие. И знаех, че точно от такова спокойствие ще имам нужда по време на раждането. Знаех, че ще трябва да се изключа от околния свят и виждах, че точно Олга ми помага да го направя – дори само с вида си. Самата тя гледаше малкото си бебе тогава и не знаех дали изобщо продължава да практикува като дула. Затова ужасно много се зарадвах, когато тя се съгласи да ме подкрепя в тази битка. И така – вече имах всички предпоставки – желание, увереност, подкрепа – и емоционална, и съвсем прагматична. Нямаше как да не стане!!!

Бременността мина изключително леко, чувствах се много спокойна и за мен, и за бебето. Когато станах на 32-33 г.с. обаче в мен се загнезди едно притеснение. Бебето още не се беше обърнало и всъщност, през повечето време си стоеше дори напречно, не седалищно. Да, точно така. Знаех, че реално с второ бебе правилното позициониране може да стане до към 37-ма г.с., но усещах, че трябва да направя нещо точно сега. Олга ме подкрепи, макар че и тя мислеше, че е твърде рано още. Прати ми линк към www.spinningbabies.com, от където получих и разни насоки и подходящи за мен упражнения и се заех. За съжаление, нямаше никакъв резултат. Обърнах се към хомеопата ми, изпих няколко дози от предписаното ми лекарство и пак нулев ефект. Каза, че трябва да почакаме още малко и пак ще опитаме. Ок.

Sisi1

Когато бях на около 35 г.с. имах късмета Мери Шварц да е тук за провеждане на нов курс за дули. Отидох при нея, тя ме палпира и ме успокои, че има достатъчно място, достатъчно води и достатъчно време – малката трябва да се обърне! Аз се обнадеждих и продължих с разните опити да я обърна. Дори се свързах с акупунктурист, който обаче не ми направи процедура, само ме прегледа и каза, че му трябвало време да прочете, да види… с една дума – разочаровах се. По това време вече навърших 37 г.с. и реших – отказвам се от опитите. Нямах вече сили и енергия, които да влагам в това, изморих се прекалено много от постоянните надежди, че бебето ще се обърне. Бях много огорчена, не можех да повярвам как И това бебе не иска да се обърне… Оставих се на течението. Олга пак ме подкрепи и много й благодаря за това – ако беше продължила да ми повтаря, че има още куп неща, които можем да опитаме (което си беше така, все пак далеч не опитах от всичко), щеше само да ме изнерви допълнително, а вече наистина нямах сили.

Междувременно, процесът с издирване на лекар и болница също не вървеше гладко. От по-рано знаех, че вариантите ми са два – Св. Лазар или бившата Тина Киркова, тъй като лекарите, които са склонни да водят VBAC, работят в тези две болници. Предвид че бебето не се е обърнало, везните силно накланяха към оперативното раждане – надали някой щеше да е съгласен да води седалищен VBAC; аз самата не бях съвсем сигурна искам ли да опитам такова раждане. Затова търсех лекар, който да изчака раждането да тръгне само и да имам опцията да си взема бебето възможно най-скоро след операцията. Такъв вариант имаше само в Св. Лазар. Добре, обаче аз си знаех, че до последно ще се надявам бебето да се обърне – дори в хода на самото раждане и да минем от операция на естествено раждане. А в Св. Лазар не намерих лекар, с когото да се чувствам спокойна по време на естествено раждане.

Лутахме се много. Накрая Олга ми предложи да се срещнем все пак с д-р Дончева, която изражда в Тина Киркова, но има договор с една друга частна болница; хрумна ми, че може да проучим какви са условията там – кога след операция бих могла да си взема бебето и срещу какви пари. Защото и това имаше голямо значение. Е, не ни удовлетвориха, но д-р Дончева (Боже, какъв страхотен човек!) предложи да попита в Св. Лазар дали са съгласни да сключат договор с нея (и такъв вече е сключен) и аз силно се обнадеждих – това беше идеалният вариант – с тази лекарка, в онази обстановка. Но нещата се бавеха, а моят термин наближаваше с пълна сила (беше на около 15-ти – 16-ти юни). Реших да не се притеснявам и каквото стане – това. Ако раждането тръгнеше преди да е сключен договорът, щях да отида в Тина Киркова – не е точно това, което исках, но в крайна сметка се бях успокоила, че поне съм си намерила лекар.

И… няма случайни неща!

На 11-ти юни Олга ми звънна с предложението да говорим и с д-р Киров. Бях говорила през май месец с него, но разговорът протече твърде общо и некатегорично – все пак беше прекалено рано още; тогава той ми каза, че ако искам да раждам при него, ще трябва да е до термин (просто имаше планове човекът точно след термина ми). Реших, че не искам да се занимавам, защото не ми трябваше да ме притиска и времето. И сега Олга отново излизаше с такова предложение. Малко се подразних – тъкмо се бях успокоила и просто си чаках. Оля, това беше моментът да ми кажеш – „после ще ми благодариш“. Казах й, че ще си помисля, не знам дали искам да се захващам с нещо ново няколко дни преди термин. Помислих и реших, че ще си струва поне да чуя мнението на Киров – иначе щеше много, ама много да ме е яд (всъщност дори не подозирах колко много!), ако не бях разбрала какво мисли той. Затова й се обадих и й казах – ок, хайде да се виждаме с него, няма какво повече да губя, така или иначе. Тя уговори среща с него за 12-ти сутринта.

Добре, обаче на 11-ти вечерта имах няколко болезнени контракции през около 10 минути. Все пак си легнах, нощта мина спокойно, но на сутринта отново ме навестиха. И реших, че е време за болницата – нали ще съм секцио, поне да им дам достатъчно време да ме приготвят, не исках и те да се суетят в най-последния момент. Отидохме заедно с мъжа ми и сина ни. После разбрах, че Олга е чакала да се обадя след час и да й кажа, че са ми направили секциото (тя не дойде, защото в Тина Киркова нямаше да я пуснат в операционната и нямаше смисъл да се разхожда). Обаче вместо това й звъннах и й казах, че според Дончева раждането не е тръгнало – нямах разкритие, шийката ми беше съвсем леко изгладена, но определено не беше още време. Разбрахме се да се чакаме в болницата за срещата с Киров.

Олга, наистина много ти благодаря за това! Много благодаря и на д-р Киров! Дори нямам думи да опиша какво се случи… Каза, че нито е голяма лудост идеята за седалищен VBAC, нито рискът от руптура е по-голям заради седалищното предлежание, както твърдяха всички останали лекари… Прегледа ме, бебето се оказа малко, което в случая беше чудесно. Освен това, ме посъветва да отида в болницата в последния момент – така никой нямало да ме среже. С Олга се спогледахме – просто не можеше да бъде истина тези думи да излизат от устата на лекар!

Нещо важно, което отбеляза, беше, че е добре водите ми да не са изтекли. Аха, значи ако ми изтекат водите, газ веднага към болницата… Киров каза още, че е съгласен той да води раждането, като отново повтори, че трябва да родя до термин. Страхотно! – казах си аз – някой повярва в мен! И то не някоя приятелка, не човек, който предимно е чел учебници и книги за силата на женското тяло, а лекар – човек с години опит! Точно това ми трябваше в този момент. Излязохме от кабинета, а аз не можех да си прибера усмивката от лицето.

Олга заяви, че няма нужда да ме пита какво правим. Оставаше ми да проведа два неприятни за мен разговора – с д-р Дончева – да й кажа какво се е случило, и че ми се иска тя да ми е „резервният“ вариант за след термина ми, когато Киров няма да го има – виждате колко ужасно звучи това; и с майка ми. За моя радост, и двата разговора протекоха чудесно – д-р Дончева реагира изключително професионално – с нищо не ми показа, че се е обидила, разсърдила или нещо подобно! Заяви отново, за да няма недоразумения, че тя не е склонна да води VBAC, ако бебето не се е обърнало главично, за което има моите пълни адмирации – нещата не трябва да останат недоизказани и да разчитаме на телепатия. Майка ми пък не ме порица за „безотговорното“ ми желание да раждам естествено, а просто се зарадва, че съм намерила лекар с богат опит със седалищните бебета, и че той е подкрепил избора ми. Всичко вървеше чудесно – през този ден нещата просто си се нареждаха самички. И нямаше как иначе да бъде – просто това беше…

… Денят!

След разговора с Киров, с Олга се хванахме и написахме план за раждането – най-сетне – досега все нещо ме спираше, както и тя отбеляза – все чаках нещо да се случи, все някакво развитие трябваше да има и просто висях и никакви действия не предприемах – до този момент. Е, написахме го, прибрах се с бъдещия батко и си легнахме да спим. Аз дремнах малко, но се събудих от една контракция. Последваха още няколко. Изпаднах в еуфория. Само обикалях из стаите и звънях на когото се сетя – постоянно ми се говореше. Една приятелка ми подсказа, че май е време да ги засичам, за да не се наложи да ме изражда тя по телефона и добре, че ми каза – иначе нямаше да се сетя сама. Съвсем сериозно! Явно бях „изключила“ напълно. Контракциите продължаваха, но на мен все не ми се струваха достатъчно дълги и достатъчно болезнени.

Все пак се чухме с Олга и тя предложи да дойде до нас. Обадих се и на мъжа ми да се прибира по-скоро, че раждането е почнало. Междувременно, продължавах да ходя, кляках понякога по време на контракция, друг път само се подпирах някъде и се навеждах, понякога пък се повдигах на пръсти все едно си тренирам прасците. Изядох сигурно половин диня и добре, че имахме точно тогава, понеже само такова ми се ядеше. И през цялото време си мучах като крава. Избиваше ме и на песни – в репертоара влязоха както Is this love, така и Лале ли си, зюмбюл ли си (установих, че много добре си къдря гласа по време на контракция, хахаха); при една от контракциите обаче събудих детето.. и за съжаление не ми повярва, че „мама само си пее“, притесни се за мен. Което обаче не му попречи да си стои гол и да не се облича, въпреки непрестанните ми молби да го направи. Вече усещах как трябва да тръгвам към болницата, но нямах сили, контракциите бяха една след друга, доста начесто вероятно – дори нямаше как да ги засичам вече. Не се и сетих, че мога да звънна на една съседка, с която дори се бяхме уговорили – да дойде да облече детето и да го изкара навън… наистина бях тотално изключила вече, просто си преживявах контракциите и толкова. В един момент прокървих леко и тук ми се губи поредността на кого се обадих първо. Но със сигурност се чухме с д-р Киров и 2 пъти с Олга. Както й обяснявах по телефона, че много ме боли, боли, боли, така изведнъж извиках – ау, напън! Тя ми каза, че отива в болницата и се чакаме директно там; в същото време мъжът ми се прибра от работа – колко навреме! За 2 минути облече детето и мен, и тръгнахме. Долу бяха всички съседи – времето хубаво, хората си прекарваха времето навън. Както и да е, качих се в колата – надупена – не си и представях да седна.. и газ към болницата. Живеем сравнително близо до Тина Киркова, но това пътуване ми се стори вечно. Получих още няколко напъна в колата, на които само виках – неееее, не сегаааа, чакааааай. Горкият батко, постоянно се стресираше от виковете ми, но нямаше как да ги контролирам. Единствено можех да го успокоявам след всеки напън, че вече не ме боли, че всичко е наред, просто така си викам, скоро ще свърши и няма страшно… Колко ми повярва – не знам, но като че ли се кротваше леко.

sisi_boy_baby

Пристигнахме в болницата… приемната заета. Мина една контракция в коридора – без напън – до тук добре. Обаче последва втора, вече с напън. Пак почукахме, те разбраха каква е работата и ме качиха на една количка и директно в родилна зала. Аз не спрях да нареждам – искам във ВИП родилна, имам придружител, обадете се на д-р Киров, аз го чакам него – и така постоянно. Чаках и Олга, която (както после разбрах) е дошла точно след като съм влязла в родилна зала. Те повтаряха – да, добре, чакай сега, хихихи. Дори не помня как точно се качих на магарето. Междувременно ме питаха – кое поред дете? Второ. Но първото е секцио. Аха, добре. Мълча си за седалищното – защо да ги стряскам, нали Киров ще дойде?! Сложиха ми абокат (забравих как точно се наричаше това – венозен път ли, какво беше…), май ми вързаха и краката, но не съм сигурна. Всъщност, трябва да отбележа, че тази поза на магарето си ми беше съвсем удобна, грам дискомфорт от лежането не усетих. Както и да е – лекарят провери разкритието и махна с ръка – о, то готово вече. Аз – супер учудена – пълно разкритие ли имам?!? Не че можеше да е иначе – с тия напъни. След това ме погледнаха на ехограф …опа…. аааа, знаете ли, че е седалищно бебето? – Да. Не ме критикуваха, нищо не казаха. Не усетих и напрежение във въздуха и много се радвам за това.

Докторът (д-р Баев) води раждането съвсем спокойно и съм му много благодарна – не усетих да се е уплашил и съответно и аз бях спокойна. Напъните вървяха добре, тоновете на бебето също бяха добри. Много странно ми беше, понеже всички преди това ми разказваха как напъването по време на раждане е най-голямото физическо усилие, на което са били подложени някога. При мен изобщо не беше така. Коремът ми се свиваше сам и някак сам изтикваше бебето навън. Аз просто се бях отпуснала и го следвах. Никой от екипа не ме увещаваше да напъвам, когато не ми се напъваше и също съм им благодарна за това. Всичко вървеше нормално и на третия напън, откакто се качих на магарето, водите ми се разплискаха и докторът подскочи да се предпази, хихихи. Още няколко напъна минаха и…. телцето излезе! Много ми беше приятно да усетя как хлъзгавото телце на дъщеря ми излезе от мен. До тук – добре, но оставаше главата… Тогава всички в залата се впрегнаха да викат да напъвам. Слушах ги, защото знам, че си е страшничко и главата трябва да излезе по-скоро. Беше малко неприятен напън – просто защото нямах естествен такъв, но в крайна сметка резултатът беше налице – Ева се роди точно в 19.40 ч., на 12.06.2012 г., след около 2.5 часа редовни контракции и 30 минути напъни (включвам и тези, които бяха преди да легна на магарето).

Тъй като бях забравила плана си за раждане, постоянно говорех – не режете връвта, дайте ми бебето… Сложиха я на гърдите ми и в същия момент тя проплака, обърна си главичката към мен и ме погледна с лаком поглед. Това беше. Безценния момент, за който толкова силно бях мечтала. Ето го – сбъдна се! Благодаря ти, мое дете! Благодаря, че беше силна, и че ми показа, че и аз мога да бъда силна! ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН!

baby_sleep

* * *

И така, въпреки че раждането мина без д-р Киров и без Олга, съм им много благодарна, защото без тях то изобщо нямаше да е това, което беше! Оля, подкрепата ти през цялата ми бременност ми беше много важна и наистина много ти благодаря за нея! И благодаря, че не ме остави на течението, както аз самата се бях оставила . Искрено ти желая да продължаваш да намираш енергия за това, което вършиш, защото то е повече от прекрасно!

http://doula.bg/2013/06/12/birth-sisi/

Още истории от Споделено:

Усилието и удоволствието на едно раждане