Истории от Милостивия меч

Женен си за втори път. Еднакви неща ли търсят мъжете от Пакистан и тези у нас от жената, с която искат да са?

При нас мъжете искаха от жената само да върши домакинската работа. В нашето семейство обаче, баща ми помагаше много. Переше с майка ми, миеше съдове, чистеше, метеше, въпреки че е офицер! За другите семейства това беше обидно – мъжът да помага. А в България не е така. То и в Пакистан вече не е така.

А има ли разлика в начина на ухажване на жените?

Ние като че ли сме по-поетични. При нас, когато обичаш някое момиче, пишеш писма, като те задължително почват с някакъв стих, пеят се песни… В повечето случаи, ако попиташ някоя жена как се е запознала с мъжа си, отговорът й ще е: „Ами той ми прочете стих и аз разбрах, че ме харесва” (усмивка) Или: „Изпя ми гъзел”. Това е вид пеене, бавно, докосващо душата, свързано с красотата на жената и нейната душа…

Ти така ли сваляше момичетата у нас?

Не. Тук, ако вземеш да пееш на някоя жена, ще си каже, че си луд. Какво да изпея? Някое парче на Азис ли? Там просто традициите са такива. В Пакистан хората много често се събират да четат поезия, започваме още от училище. Има един ден специално за това и всички, които обичат стихове, отиват и слушат. Събират се хиляди хора. Поетите рецитират и после почват поздравления, цветя… Много хубаво го правим.

А как се запозна с втората си съпруга?

Срещнахме се на събитие, свързано с индийската култура. А се опознахме, когато започнах да се занимавам с деца със специални нужди. Тогава разбрах, че тя има племенник с церебрална парализа и лека-полека се сближихме.

Ти самият си далтонист. Мислиш ли, че това има връзка с желанието ти да помагаш на децата с увреждания у нас?

Не мисля. Просто при нас в Пакистан гледаме по друг начин на хората с увреждания. Уважаваме ги. Не ги изолираме, помагаме им много. Бащите не си тръгват, когато имат такова дете. В България съм виждал много изоставени майки, а при нас роднините винаги са много и всеки подава ръка. Ние вярваме, че ако не помогнем, Господ ще ни съди. Защото тези деца са дошли тук не за да искат нещо от нас, а ние да поискаме нещо от тях – възможност да помогнем, да бъдем добри. Ако Господ пожелае, в света може да няма нито едно дете с проблем, нали така? Защо тогава са сред нас? За да види колко можем да бъдем добри! Моите родители са ме възпитавали така и аз никога не съм гледал на хората с увреждания като различни. Никога! Помня един съученик, който страдаше от парализа и много трудно ходеше. Тичали сме заедно, а аз му виках: „Бягай, бягай, все оставаш назад.” А той: „Хайде, следващият път ще те бия”. Играехме и крикет заедно. Имах и братовчедка с умствено изоставане и физическо увреждане. Изобщо не излизаше навън. Лицето й беше плашещо, особено ако не си свикнал да я гледаш. И смътно си спомням как, когато за пръв път отивахме в селото, където живее, майка ми ми обясняваше какво момиченце ще има там, подготви ме за тази среща. Когато пристигнахме аз видях, че тя е различна, но не се уплаших и много си играх с нея. Няма да забравя и погледа на майка ми тогава – един такъв спокоен… Тя много обичаше такива деца. Почина това момиченце, за жалост. Но хората непрекъснато бяха до леля ми и я подкрепяха.

Как се почувства, когато за пръв път се запозна с д-р Даниела Миланова и по-скоро с децата от медицинския център „Деца с проблеми в развитието“?

Нормално. Желанието да помагам винаги е било в мен и просто чакаше момента. И когато сериалът „7 часа разлика”, в който участвах, започна да се излъчва, аз се свързах с нея, защото реших, че по-лесно ще ми се доверят и ще ми позволят да тренирам. После тя ми сподели, че ми е дала най-тежките деца. Мислела е, че като повечето доброволци ще остана една седмица и после ще си тръгна. Никога няма да забравя, когато за пръв път отидох на тренировка. Секундата, в която единият ми крак прекрачи прага на вратата, а след това го последва и другият, като че ли ми се губи. Усетих колко огромна е отговорността и сякаш влязах друг в друг свят. От тогава всеки вторник и четвъртък съм там, а децата имат страхотен напредък. Рехабилитаторите и докторите го потвърждават. Фината моторика, координацията ръце-очи, движенията се отварят. Вече имам и много хубав екип доброволци треньори и в другите по-големи градове. За целта първите две години пътувах нон стоп и правих треньорски курсове. Днес всички тези деца спортуват! И родителите им ги виждат да се прибират с купи вкъщи. Това е радост и за тях, аз виждам как подреждат медалите, сертификатите по рафтовете, за децата им пишат във вестниците, чувстват се щастливи и горди…

Какво според теб трябва да се направи, за да може обществото ни по-лесно да приеме тези деца?

На първо място – да не ги съжаляват! Те не искат това. Достатъчно е 15 мин. веднъж годишно да си отдели човек и да отиде в такъв дом или медицински център, за да се променят нещата. Ако всеки започне да го прави, без значение на възрастта си, аз ви гарантирам, че отношението към хората с увреждания веднага ще се промени. Тук в България съм чувал, че на паркингите колите заемат местата, предназначени за инвалиди. Знаеш ли какво правя аз? Като видя такова синьо, гледам дори да не стъпвам върху него, камо ли кола да паркирам! Ако пък случайно няма как да заобиколя и стъпя, вътрешно се извинявам. Ако всеки започне да мисли така, няма да има проблем. За тези деца трябва да почне и да се говори. Ние направихме един прекрасен турнир по крикет на маса в Пловдив, живеем в 21 век, нито една телевизия не дойде да го отрази. Нито една! А когато хората видят как едни деца, въпреки че имат увреждане, играят, когато видят, че могат да се усмихват, страхът и притеснението към тях започват да отпадат. Лека-полека, но започват.

Винаги ли си оптимист?

Такъв съм, да. Правя каквото мога, останалото е в Божиите ръце. В живота винаги има два плана. Единият е, който правим ние, другият е този на Господ за нас. Сбъдва се вторият, но нашата работа е да опитваме. Има хора невярващи, но и те все пак вярват в нещо, нали? Най-малкото в себе си. Така човек би трябвало да е още по-силен. Трябва да бъдем усмихнати – постоянно, непрекъснато. Тогава проблемите ни с 50 % ще намалеят.

Ти си стигнал до полуфинал на „България търси талант” с твоето шоу. Трудно ли е да разсмиваш българите?

Не, много е лесно и много харесвам българската публика (усмивка). Тук, ако сбъркаш някъде, хората се смеят, даже те подкрепят и почват да ръкопляскат. Аз съм работил в Пакистан като шоумен, ужасно трудно е там да разсмиваш. Ако объркаш нещо, веднага започват бъзици с теб, моментално реагират, понякога изобщо не можеш да следваш сценария. При нас хуморът е много развит. Когато се събираме с близки, например, нашата първа работа е половин-един час само да се шегуваме. Ето, вчера в ресторанта дойдоха двама приятели от Пакистан – два часа само смях, забравих си нещата в кухнята и всичко изгоря. Хумор – яко! Така че – бъдете усмихнати. Рано сутринта се усмихвайте пред огледалото и нека така да продължава денят. Пожелавам го на всички.

автор: Надежда Петрова за Сдружение „Мулти култи колектив”