Истинската майка е само една
– Здравейте, това бюро „Изгубени вещи ли е?“ – пита детско гласче по телефона.
– Да, какво си загубил?
– Изгубих мама, да не би да е при вас?
– А как изглежда майка ти?
– Тя е красива и мила, и обича котки.
– Мдааа, точно вчера намерихме една такава, може би е твоята. Откъде се обаждаш?
– От дома за деца без родители.
– Добре, ще изпратим майка ти при теб. Бъди търпелив.
След това в стаята влиза най-красивата и мила млада жена, която някога детето е веждало, а в ръцете си държи истинско коте.
– Мамо! – втурва се към нея и я прегръща толкова силно, че пръстите му побеляват.
– Моята майчица!
***
Андрей се събужда с писък. Сънува този сън всяка нощ. Оглежда се в тъмното, всички спят. Мушва малката си ръчичка под възглавницата и вади оттам снимка на млада жена. Намери я преди година на улицата, докато се разхождаха с другарчетата му. Оттогава я държи под възглавницата си и непрекъснато повтаря, че това е майка му. В тъмното само очите му светят, гледа красивото лице на жената от снимката и неусетно се предава на съня.
На сутринта директорката минава през всички стаи, за да види лично как са децата. На пода, близо до леглото на Андрей вижда снимката, паднала от ръцете му през нощта. Вдига я внимателно и го пита:
– Андрей, откъде имаш тази снимка?
– Намерих я на улицата.
– А коя е тази жена?
– Това е мама – усмихва се той и добавя: – много е красива, и е много мила и обича котки.
Директорката поглежда отново снимката и се сеща откъде познава младата жена. Дойде за първи път в дома миналата година с група доброволци, вероятно тогава е изтървала снимката си. За тази една година жената беше обиколила десетки домове, с молба да осинови дете, но всички й отказват, защото не е семейна.
– Добре, щом това е твоята майка, Андрей, това променя нещата – казва директорката.
След няколко дни, докато е в кабинета си, директорката посреща младата жена от снимката.
– Здравейте, събрах всички документи, за които ме помолихте.
– Добре, радвам се, и се надявам да осъзнавате цялата отговорност на ситуацията, в която влизате. Разбирате, че едно дете е спътник на възрастните през целия им живот, не е за два часа или за два дни.
– Да, напълно разбирам всичко! Мисълта, че някой има нужда от мен, не ми дава мира.
– Кога искате да видите децата? – пита директорката.
– Няма нужда да гледам децата, което дете препоръчате, него ще осиновя. Погледът и е открит и ведър.
Директорката се замисля за миг, а младата жена от снимката продължава.
– Вижте, родителите не избират децата си, преди да се родят, нито децата своите родители, нали. Никой не знае как изглежда другия, красиви или грозни са, добри или лоши… Просто се събират по някакви неписани закони и се обичат цял живот.
– Досега не съм срещала такъв осиновител като вас – казва директорката и се усмихва, – но вече знам чия майка сте. Синът ви е на пет и се казва Андрей. Майка му го е родила и веднага след това го е изоставила в родилното. Искате ли да го доведа.
– Да, готова съм – казва младата жена.
След около пет минути в кабинета на директорката влизат тя и малкото момче, хванати за ръка.
– Андрей – отдалече се подготвя за трудния момент директорката, – това е…
– Мамо! – втурва се хлапето, без да чака думите на директорката.
Прегръща жената от снимката толкова силно, че пръстите му побеляват.
– Мамо!
– Момчето ми, тук съм!… Тихо шепне младата жена.
Поглежда към директорката и тихо пита:
– Кога ще мога да го отведа у дома?
– Обикновено осиновителите и децата трябва да преминат през адаптационен период, да свикнат един с друг, да контактуват, след това ги взимат за почивните и празничните дни и едва след това, ако всичко е наред, ги взимат за постоянно.
– Мога ли да го взема веднага? – с особена твърдост пита бъдещата майка.
– Днес е събота, така че можете да го вземете за уикенда. В понеделник трябва да задействаме процедурата по осиновяване.
Петгодишният Андрей е толкова щастлив, че не знае къде се намира. Продължаваш да стиска жената за ръката и се страхува да я пусне дори за секунда, да не би да се събуди и от този сън. Събират му багажа и го изпращат, кой с усмивка, кой със сълзи.
Когато излизат от дома, той най-накрая решава да зададе най-важния въпрос:
– Мамо… ти обичаш ли котки?
– Да, миличък, имам две у дома.
Андрей се усмихва щастливо и поема към новия си дом.
Директорката стои на прозореца и ги наблюдава как се отдалечават.
Никой не забелязва огромните й бели криле на гърба.
Превод от www.vospitaj.com
28,763 преглеждания
