И съвсем случайно станах баща…

„Няма случайни неща“, учителят Угуей от „Кунг-фу панда“

Обикновено хората стават родители в резултат на съзнателни опити или поне на съзнателен отказ от контрацептиви, а понякога и на тежки борби за зачеване. Това поне сочи статистиката на моя социален балон. Е, аз не бях от тях.

Не че някога съм зачерквал децата от списъка си с желания, но никога не съм ги слагал в челната петорка. Наскоро прекрачил в 30-те, не гонех никакви влакове, с комфортната презумпция, че за Y-хромозомата никога не е късно. Блажено се мотаех по перона сред приятели, гуляи, секс, ближейки рани от влака на една-две несподелени любови, криех се от лично и професионално неудовлетворение в отворите на шишета и момичета, без особени отговорности и без желание да се нагърбвам с такива. Познато, нали?

Ужасът на „двете чертички“ ме застигна посред (или накрая на) една триседмична авантюра. Когато в 1 часа през нощта отидох за втори тест, аптекарят кротко ми каза, че няма проблем да направим още един тест, но те съвременните тестове, са общо взето, точни… Опитът му да ме окуражи на изпроводяк беше повече от ялов: „Е, няма само циганите да правят деца в тая държава, я!“.

Дълбоко в себе си винаги съм усещал, че ако ми се роди дете, сигурно ще го обичам и ще се грижа за него. Но ако може да не е днес, нали, и не тази година или догодина, и не преди да си подредя живота професионално, финансово, емоционално, творчески, и не преди да „се наживея“, и не преди да срещна жена, която съм сигурен, че обичам, и не преди да стъпя на 3-4 континента, барем, и не преди да ПОИСКАМ деца… „I sit and talk to God and he just laughs at my plans“.

Тя не се съгласи да махне детето, а аз отидох за пръв път в живота си на психотерапевт (без особена файда и продължителност). Което само потвърди опасението й, доизострено от хормоналната буря, че е заченала от инфантилен идиот. И моето, че може би трябва да избягам с 300 в някоя далечна страна.

Не избягах. Вместо това започнахме да свиваме гнездо и опитвахме да се опознаем и спогодим. (Впоследствие се убедихме, че първото невинаги върви в пакет с второто). Излишно е да казвам, че доста ме беше страх. Нея – също. Бях в ужас, че всъщност може и да не мога да го обичам това, което назрява в големия корем. Моя приятелка ме успокояваше, че това е нормален страх, предвид това, което ми се случва. Е, ние сме си го причинили, разбира се, като не сме се пазили, но няма смисъл да се вайкам, защото вече „това е положението, Минке“.

Прати ми разказа на един фотограф, който бил в аналогичен ужас заради детето от иначе щастливата си връзка. Той споделя, че в първите години не изпитвал нищо към детето. Започнал да го снима, защото така усещал, че може да „опитоми“ случващото се през познатата си призма към света и постепенно, снимайки, се оказал любящ баща. Чудех се дали и моят случай ще е такъв и се страхувах, че може да се окажа „емоционално фригиден“ баща.

Предпочитах момиченце, смятайки, че ще се радвам повече на момиченце и по-лесно ще се разбирам с него. Роди се момченце.

Не почувствах нищо особено в коридора на родилното при първата ни среща в родилното. Знаех, че това крехко нещо с космато чело е мое, но нито се радвах, нито го харесвах. Ступор.

Първата искрена симпатия май се събуди, когато този неколкодневен вързоп с пишле почна да ми се усмихва лекичко. Една беззъба, но палава усмивчица. Стана ми смешен. После се наду и стана още по-смешен, после дойдоха коликите и ревът, и това безпомощно чудо страдаше неистово. После почнахме да се боричкаме и радостният му смях, вариращ между невръстен баритон и писък на чайка, разсмиваше и мен. Не, че всичко е само игра и забава, разбира се, но (за моя изненада), „на вола не му тежат рогата“ – така е казвал дядо ми някога.

После започнахме да играем заедно, да четем приказки, аз започнах да го къпя, докато той пищи от радост, той – да ме опикава с парабола, докато му сменям памперса. Започнахме да се гоним, да приказваме, да гледаме безброй пъти “Maша и мечокът”, „Тайният живот на домашните любимци“, „Кунг фу панда“, стотици песнички… Не съм сигурен кога и как точно се влюбих в него.

Но знам какво е да си баща и да обичаш детето си. Независимо от неуредиците, несгодите и личните страхове. Вече знам, че бих му направил братче или сестриче – един ден. Разбира се, не днес и не тази година или догодина, и не преди най-накрая да си подредя живота професионално, финансово, емоционално, творчески, и така нататък…

автор: Калин Аврамов