Децата и емоциите
Емилия е Управител на Communication Academy, обучител по ненасилствена комуникация и емпатия и водещ на курсове за емоционална интелигентност. Ето какво казва тя за себе си: „Като студентка ме вълнуваше интеркултурната комуникация. Как общуват различните култури, какво им пречи и какво им помага, какви предразсъдъци носят и как ги преодоляват. По-късно вече ме интересуваше ролята на обикновените хора в социалните промени, какво ги обединява, какво им помага да се организират, да предприемат действия в съзвучие с желанията си, да променят света, в който живеят. Постепенно започна да ме интересува Човека – как намираме, изразяваме и осъществяваме потенциала, с който сме родени като човешки същества, как изразяваме себе си, как се свързваме с другите, как пазим връзките си.
В крайна сметка установих, че широко погледнато дейността ми през годините основно е била свързана с общуването, с умението ни да създаваме и запазваме качествени отношения, независимо от предразсъдъци и преценки, да се изразяваме, да слушаме и да чуваме, да знаем как думите ни да стигат до хората, да вдъхновяваме. Иска ми се каквото знам и мога да го предам нататък. Личната ми мечта е да живея в свят, в който хората изразяваме автентично себе си, вярваме, че променяме реалността, в която живеем и живеем осъзнато свързани със себе си, хората, природата и живота!“
Какво означава емоционална интелигентност?
Емоционалната интелигентност е от тези термини, по които различни автори поставят акцента на различно място и съответно всяка дефиниция е само частична или непълна. В желанието си да популяризираме различни термини в ежедневния език понякога се налага да опростяваме сложни дефиниции, но и тогава е важно да се зачита противоречивата им природа.
Дефиницията, към която ние се придържаме разглежда емоционалната интелигентност като умение, което се развива и включва най-общо уменията да разпознаваме, признаваме и назоваваме емоциите, които ние и околните ни преживяват, както и да съумяваме да се справяме с тях. Като казвам справяме имам предвид да им даваме пространство- вътре в себе си или изразено навън, в което да осъзнаваме корените на емоциите и така да разбираме емоциите с посланията, които носят.
Защо е важно за децата да опознаят емоциите си?
Децата познават емоциите си, независимо, че не могат да ги назоват. Не случайно малките деца плачат и се смеят и се бунтуват свободно според случая. Това, което не познават са корените на емоциите си и съществува риска да свикнат да мислят, че заради действията на другите – родители, възрастни и/или други деца те преживяват определени емоции.
От друга страна бързо се научават, че определени емоции са приети от нас възрастните, а други – не са. Като се радват всички им се усмихват, поощряват ги и ги насърчават, а щом заплачат чуват: „Ооо, ама хич не си хубав/а като плачеш.”
Така се научават да изразяват едни емоции и да потискат други, научват се да търсят „виновника” за нещастието си и да се борят за надмощие.
Един от начините да се избегне това е децата да се запознаят с емоциите си през призмата на своите потребности и с подкрепата на възрастните да свикнат както да назовават емоциите си, така и да ги свързват със свои удовлетворени или неудовлетворени потребности. По същия начин да започнат да разпознават емоциите на другите (деца и възрастни) и да мислят за действията им като израз на техни потребности. Съвсем практично погледнато това означава, че вместо да се сбият на площадката за една играчка например децата могат в един момент да кажат:
Вариант 1: „Тъжно ми е, че не ми даваш играчката, защото ми се искаше и аз да мога да се позабавлявам с нея. Дали бихме могли да поиграем заедно?” – дава израз на своите емоции и потребности.
Вариант 2: „Сигурно ти е много интересно да си играеш с тази играчка, защото се забавляваш? Има ли друга играчка, която също би ти била толкова забавна?” – опитва се да отгатне емоциите и потребностите на другото дете.
Разбира се всичко това се учи най-лесно през личния пример на родителите. Ако родителите се отнасят така с детето си много вероятно е то да възприеме този начин на общуване с околните. Също така много важно е родителите да са отворени за емоциите не децата си каквито и да са те. Щом едно дете преживява една емоция, то под нея стои потребност и колкото по-значима и потребността, толкова по-силна е емоционалната му реакция.
Как децата се научават да изразяват емоциите си? …
Статията продължава на следващата страница…
Как децата се научават да изразяват емоциите си? …
Децата изразяват емоциите си свободно до момента, в който не се научат, че някои емоции са за изразяване, а други – не т.е. че ние като възрастни приемаме едни и не приемаме други емоции. Начинът, по който ние като възрастни реагираме на детските емоции е обратна връзка за тях. Обикновено децата считат („и много възрастни също), че действията на другите са причина за емоциите им: Мама ми подарява балон и аз се радвам“, „Татко ми отказва да ме качи на конче и аз съм недоволен“. Нашата задача като родители е да им помогнем както да преживяват емоциите си, така и да им посочим че емоциите им са следствие на удовлетворени или неудовлетворени потребности. „Радваш се, че получи балон, защото така ще ти е по-интересно докато ние си говорим ли?” „Недоволен си, че няма да се возиш конче, защото ти искаш да погледаш от високо ли?”
Разбира се това предполага, че ние като възрастни сме разплели за себе си връзката между емоциите, които преживяваме и действията на другите и сме се научили да разпознаваме зад емоциите си потребностите си.
Как родителите им могат да им помогнат да опознаят начина, по който се чувстват и каква е причината да се чувстват по този начин?
Емпатичният родител е този, които търси зад действията, думите и поведенията на децата си техните чувства и потребности. Обикновено тази подкрепа се случва посредством задаване на въпроси, които включват предполагаема детска емоция и предполагаема потребност. Например „Гневиш се като не излизаме на разходка, защото ти се иска да прекарваш време с други деца ли?” или „Разочарован си, че се сбихте на детската площадка, защото ти се иска играта да е приятно забавление?” Това е подходът, в който обръщаме внимание на това, което се случва във вътрешния свят на детето и се опитваме да разберем истинските причини преди да предприемаме ние самите някакво действие. Това е подход, в който емоционалната съпричастност върви ръка за ръка с интелектуалното разбиране.
Какво е важно да знаят родителите за емоциите на децата си?
Емоциите и на деца и на възрастни са посланици, че някоя наша потребност е удовлетворена (когато емоциите са положителни) или не (когато емоциите са отрицателни). Това е най-важното и всъщност единственото, което има да се знае. Оттам насетне следва практиката по откриване на корена на всяка емоция. Тази практика наричаме даване на емпатия или изслушване от сърцето. Слушаме така, че да чуем и емоцията и потребността зад нея.
Какво трябва да знаем за емоционалните изблици (прояви у децата)? Какво трябва да направим, за да ги разберем и овладеем?
За нас като родители, изпитанието е да сме в мир с емоциите, които децата ни преживяват. Да приемаме, че имат емоционални изблици вместо да се опитваме веднага да направим нещо и да ги потушим. Усилието, което имаме да положим е да присъстваме в случващото се със спокойствие и готовност за разбиране към децата си независимо от това какво те преживяват. Можем ли да сме еднакво приемащи независимо дали те ни се усмихват, плачат или се тръшкат? И ако не можем как да се погрижим да можем да сме такива. По-голяма част от работата, която имаме да свършим като родители е с нас самите, а не с децата ни.
Иначе емоционалните изблици са вик за помощ от страна на децата. „Толкова силна потребност имам, която не успявам да удовлетворя, че не виждам друг начин, по който да я заявя освен да избухна.” Пак ще кажа, че колкото по-значима е една потребност за децата ни толкова по-силна е емоционалната реакция, на която ние ставаме свидетели. Но какво да правим? Отново същото – назоваваме предполагаемата емоция и я свързваме с предполагаема потребност. И най-вече присъстваме с уважение за това, което детето ни преживява, а не с желание веднага да го променим.
Нашето общество възпитано ли е да зачита емоциите? Хората разбират ли собствените си емоции и тези на другите?
Аз съм от поколение, което считам, че не е възпитано да зачита собствените си емоции или емоциите на другите, но съм оптимист за идните поколения, защото виждам все повече родители и деца, които по един или друг начин са достигнали до варианти на свързване помежду си, които включват емоциите и потребностите.
Виждам и все повече хора, които вярват, че пълноценното ни свързване като човешки същества включва и емоционална съпричастност и интелектуално разбиране.
Възпитаваме ли децата си правилно?
Не знам. Всеки сам определя кое е правилно за него като родител и има да търси своите отговори, съзвучни с потребностите си. Въпросите „Какъв родител искам да бъда?” и „Каква връзка бих искал да имам с децата си?” могат да са в помощ когато се опитваме да си изясним как изглежда нашето „правилно.” Да взимаме решенията за възпитанието на децата си според нашите потребности считам за по-важно от това да са в унисон с някакви или нечии представи за правилно и грешно. В крайна сметка и това също ще е урок за децата ни как те да взимат решенията в живота си: вярвайки в собствената си преценка, доверявайки се на вътрешния си авторитет и свързвайки се с потребностите си или възприемайки нечие друго мнение и насоки.
Какво трябва да може да възпита един родител в детето си по отношение на емоционалната му осъзнатост?
Най-важното е да възпитаме в децата си приемане за емоциите такива каквито са, без изискването/ очакването или предпочитанието да преживяват нещо по-различно от това което преживяват. Приемането на положителните и отрицателните емоциите като еднакво значими емоции, които носят послания за нашите потребности е ключ за по-дълбоко разбиране както на нас самите, така и на околните. Ако като родители успеем да възпитаме в децата си това считам, че ще възпитаме поколение, което знае както да се свързва със себе си и със значимите за него/ нея неща, така и с околните и значимите за тях неща. А това би създало свят, в който съпричастността, емпатията и близостта ще са водещи. Вярвам, че си струва да положим усилията за това днес.
Какво бихте искали да кажете на всеки един родител?
Продължава на следващата страница…
Бих споделила една идея, която много ме занимава откакто съм станала майка. Става въпрос за осъзнаването, че като родители възпитаваме не само децата си, а и новите граждани на България и планетата.
Така начинът, по който ние се свързваме с тях ще определи начина, по който те ще се свързват с нас като пораснат и с другите хора в живота им и начина, по който ще се свързват един ден със собствените си деца. Това е мисъл, която ме ужасява и вдъхновява едновременно, защото отговорността да си родител не засяга само децата ни, а обществото и света като цяло. Затова няма незначителни ситуации от общуването с децата ни. Всяка ситуация е възможност да им предадем културата на общуване, която искаме да виждаме в света.
Прочетете още:
6,059 преглеждания
