Да оставим децата да се „борят сами с живота“ или да ги напътстваме на всяка крачка?

Една от най-често дискутираните теми сред родителите е свръхгрижата ни към децата и подготовката им за реалния живот. Светът около нас е динамичен и често жесток, и пряко или косвено засяга животът на децата ни. Поради тази причина родителите са свръх притеснени за това какво ще се случи на децата им. Повечето от нас са буквално вманиачени с темата за това как да подготвим наследниците си за реалността, как да ги подготвим за капаните, които битието им е приготвило. Има обаче и родители, които са по-склонни да оставят децата си да се сблъскат челно с трудностите и смятат, че именно това е правилният подход във възпитанието, който ще ги направи гъвкави, комбинативни и достатъчно креативни, за да се справят с всяко предизвикателство.

Звучи ви познато, нали? И напълно смислено. Но в състояние ли сме да оставим децата да се „борят с живота сами“?

Лично аз не смея да твърдя, че съм подготвена за подобно отношение, казвам това, защото изявления от сорта: „Няма да хукна да го гоня, само защото си е забравил кутията с обяда!“ или „Няма как да го предпазя от разочарованията в живота!“

Мисля така, защото смятам, че децата са уникални индивиди, които се развиват напълно самостоятелно и всяко за себе си, по различен начин. Именно това родителските общности, в които се обсъждат теми за развитието и възпитанието на децата, пропускат най-същественото и слагат всички деца под един общ знаменател.

Детската индивидуалност налага всяко дете да се разглежда според собствените му нужди, етап на развитие, особености на характера, а не прибързано да се поставя в някакви рамки и под общ знаменател, в непрекъснато търсене на сравнение за това кое дете колко ще е подготвено за зрелостта.

Развитие на личността

За мен е напълно естествено едно дете на 7-8 годишна възраст да си забрави обяда за училище, тъй като съм наясно, че неговите изпълнителски функции не са достатъчно развити. Затова, ако имам възможност да му занеса забравения обяд, ще го направя, без да се страхувам, че той ще се научи да очаква това от мен цял живот. В края на краищата, макар моят фронтален лоб да е напълно развит, аз също забравям много неща, и то често.

Смятам, че е нормално семейството ми да очаква да се грижа за всеки негов член, както и аз очаквам, те да се погрижат за мен, ако имам нужда от помощ и подкрепа.

Знам, че ако не направя нищо по въпроса за обяда, вероятно моето дете ще гладува целия ден или ще бъде принудено да се нахрани с храна, която не харесва и това със сигурност ще обостри вниманието му, така че следващият път да не си забрави обяда, но една подобна случка ще го подтикне да си спомня и за липсата на съпричастност, любезност и доброжелателност от страна на всички нас – неговото семейство.

Ако обаче детето си забравя обяда в четири от петте дни, в които е на училище, тогава определено имаме проблем и трябва да намерим решение.

Семейството е, за да не позволява на нито един проблем да остава неразрешен, но всяко решение трябва да показва, че никой не е изоставен, сам, нечут, неразбран или оставен без подкрепа.

Моят син е изключително чувствително дете и никога не бих го оставила да се чувства изоставен или без подкрепа. Никога не бих използвала груби думи по повод негов пропуск или провинение. Защото думите са по-силни от плесници и биха наранили едно дете много по-дълбоко.

Децата често използват именно такъв подход едно към друго, дори когато играят или се забавляват. Моят личен подход към детето ми е да не преставам да му говоря как да се справяме с насилниците, с грубияните, с лошо възпитаните възрастни хора, с всички, които проявяват по едни или друг начин неуважение. Когато е налице ситуация, в която очевидно е заложен проблем, искам детето ми да знае, че може да разчита на мен и че аз винаги ще му помогна.

Винаги ли ще се притека на помощ?

Не, не винаги. Смятам, че трябва да позволя на детето ми да се справи само със ситуациите, които ще го направят развиващо, умно, емоционално и физически способна личност, която ще се справи с разнообразието от ситуации по-нататък в живота.

Всеки родител трябва да е наясно, че  няма как да спаси детето си от всички разочарования и провали. И е погрешно да се опитваме да създаваме усещането, че ние сме на този свят, за да поемем изцяло ролята на спасители и буфери.

Децата трябва да имат възможността да се учат, да растат, да се движат свободно, да дишат, да усещат, че сме наблизо, но без да имат чувството, че ги задушаваме.

Доверието, което гласуваме на собствените си деца не бива да ги поставя в зависимост, те трябва да имат самочувствието, че могат да се грижат за себе си, че са независими личности и че имат възможността да правят добре нещата, които вече умеят.

Важно е като родители да не прекаляваме с грижата и да не правим вместо децата, онова, което те сами могат да свършат. Важно е също да не ги караме да правят неща, за които още не са готови.

Всяко дете е уникално, всяка ситуация е уникална колкото е детето и родителите трябва да сме мъдри да правим най-правилните избори в зависимост от ситуацията и особеностите в характера на детето. За това са нужни търпение и мъдрост. Понякога ги постигаме, понякога – не. Понякога е нужно да се намесим, а понякога трябва просто да наблюдаваме внимателно отстрани. Понякога ще сдържаме сълзите си, а понякога ще ги оставим да потекат. Въпросът е, че няма универсални отговори, нито правилни или грешни и не бива като родители да допускаме, че има такива.

И все пак, как да подготвим децата за живота и света?

Като родител не съм сигурна, че имам отговор на този въпрос, не съм сигурна, че съм подготвена за всяка ситуация, която може да ни споходи.

Разбира се, можем да предупредим децата, че има спечелени битки и загуби, че има радост и болка, че има изобация и отхвърляне, а от тях се поражда депресия, че има и предателство. Важно е са кажем на децата си, че най-близките хора са тези в семейството, че на тях на й-вече можем да разчитаме, че това е, което ни помага да оцелеем в реалния живот.

С времето тази свързаност помага да се намалят нивата на тревожност и депресия, повишава се самочувствието, съпричастността подобрява психическата кондиция и емоционалното здраве, а те от своя страна подобряват общото здравословно състояние на целия организъм

Ето защо, аз избирам да подготвя детето си за този свят, да му дам необходимите знания и подкрепа, така че то да знае, че в критична ситуация може да разчита на мен и на цялото ни семейство.

Смятам, че моята задача е да запазя цели нежните им души. Много деца растат в семейства с коравосърдечни родители, които рядко изпитват състрадание и болка, защото те също са израсли в безчувствена среда.

Иска ми се да намаля болката, която децата ми ще почувстват, когато пораснат, но истината е, че докато светът може много лесно да огорчи едно нежно и чувствително по дух дете, толкова по-вероятно тази болка да накара детето да се стреми към промяна и търсене на нови решения.

Трябва да помним, че именно по-чувствителните хора правят този свят едно по-добро място за живеене за всички.

Източник