Защо е добре децата да знаят, че родителите не са перфектни
В очите на нашите деца, поне до една определена възраст, ние сме перфектни. Нашето поведение и действия за тях са неоспорими и независимо дали са в действителност истински качествени и за пример, децата винаги ги възприемат за такива.
Но трябва ли да е така?
Преди време заварих дъщеря си, цялата обляна в сълзи, защото се беше провалила на теста по математика. Това я беше разстроило толкова много, но повече я тревожеше това, че аз ще съм разочарована от нея и от резултатите й на теста.
Думите й: „Всички други са по-умни от мен!“ се забиха в съзнанието ми и каквито и усилия да полагах в този момент, за да я убедя, че това не е така, тя продължаваше да плаче с глас и да казва, че дори малката й сестра е по-умна от нея.
Трябваше да направя нещо. И макар, че не бях наясно какво точно, реших, че е най-добре да й разкажа нещо от моето детство, от моя опит.
„Шегуваш ли се?“ – я попитах аз. Разбира се, че съм се проваляла в много изпитания през живота си. Случките, в които съм имала несполуки са толкова много, че сигурно една нощ няма да ми стигне, за да ти ги разкажа.“
Но, тя естествено не ми повярва. Осъзнах, че трябваше да вляза в подробности и да й изброя конкретни примери.
„Миличко, аз от години шофирам, но не можах да си взема шофьорския тест от първия път. Не ме взеха на работа в радиото, която много исках да работя, защото по време на интервюто се паникьосах, гласът ми се разтрепери и стана писклив и хората помислиха, че просто е такъв и съм неподходяща за позицията, за която кандидатствах. Когато бях на 28 шефът ми писмено ме предупреди, че ще ме уволни, защото непрекъснато закъснявах сутрин за работа. Много харесвах волейбола, но така и не успях да бъда една от училищния отбор, заради ниския си ръст, никога не успявам да изпека фъстъци без да ги изгоря, и забелязала ли си, че когато готвя ориз – той или е суров и хрупа или е преварен и лепкав.“
Видях как постепенно сълзите й спряха да текат, а очите й започнаха да се разширяват, докато придоби ококорено изражение.
Това ме накара да осъзная, че повечето деца възприемат родителите си само с успехите, които са постигнали през живота. Приемат само положителната страна от ежедневието им, възхищават им се и, естествено, искат да са като тях. Ако децата обаче никога не са ви виждали да се проваляте, да се отказвате или да се опитвате да поправяте грешките си, те ще пораснат с погрешното разбиране, че да се греши е вредно, че да не можеш да направиш нещо е непростимо, че провалът е постоянна величина, която не може да се промени. Това несъмнено ще ги лиши от устойчивост, която е необходима за реалния живот, в който изпитанията следват едно след друго непрекъснато.
Без значение дали в училище, у дома или на детската площадка, децата се опитват да правят нещата, които ние възрастните правим. Те повтарят нашите модели на поведение, често копират дори думите ни, затова е важно как ние реагираме във всяка една ситуация, и за да не абсолютизираме детската представа за нас самите е добре да им показваме същността си такава, каквато тя е в действителност – с успехите, провалите, радостите и тревогите си. В противен случай ще лишим децата си от възможността да експериментират и те ще стоят в ъгъла без да правят нови неща от страх да не се провалят. От особена важност е да ги поощряваме в опититe им да експериментират когато израстват и особено през пубертета, когато увереността им често търпи резки промени в посока надолу.
И един съвет, когато казваме на децата си, че се учим от грешките си, нека те на практика виждат, че и ние правим така.
текст Първите седем по идея от www.practicalparenting.com.au
8,362 преглеждания
