Мамина отмяна!

Да превърнем децата си в съмишленици и помощници е безценно. Но как да постигнем това, има ли универсална рецепта…

Едва ли? А и да има, май по-често се осланяме на интуицията си.

Аз си имам помощници двама – едно момче и едно момиче. Таткото и кучето не влизат в сметката. Да кажа кой е по-добрата „майчина отмяна“ – не мога или поне не с едно изречение. Сами знаете колко е опасно да генерализираме заключения, особено когато става дума за „домашните любимци“, за любимите деца искам да кажа.

Стараят се, откликват, според възрастта, желанието и моментното настроение, а също и според състоянието на сложните си души, но по-често се скатават като уплашени котета някъде в детската си стая и чакат да премине „на мама бяса, да лъсне и последната дъсчица от паркета до идеален блясък без помощта на мистър Пропър“ .

Преди време, когато Нико беше на 7, а сестра му почти на 4 реших, че е дошло време да започнат да си чистят стаята сами. Не бях чела или учила нещо конкретно – по майчина интуиция, затова не смея да твърдя, че беше правилно и педагогически издържано. Но преди да се роди второто, първото беше много старателно и подредено, та затова реших, че с второто закъснявам.

Тогава бяха все още достатъчно малки и споделяха мирно и щастливо пъстрото си, малко, но уютно пространство, носещо гръмкото име „детската“. Детската всичко на всичко се случваше в заветните 12-тина квадрата и поради тази причина често само със силата на мисълта им се превръщаше в апокалиптично бойно поле, на което човек можеше на открие всякакви неща, преобладаващо момчешки. Не, че липсваха кукли  в този еклектичен, и често плашещ с мащабите си панаир, но момиченцето ни дълбоко в себе си беше събрало бесовете на няколко момченца. Това не й пречеше, разбира се, да кокетничи и да „върти мили очички“, когато се налага или когато искаше да получи нещо на всяка цена, но като цяло беше „на дядо джаста-праста любимата внучка“. Той, нали разбирате, след две дъщери, жадуваше за момчета и едно явно не му беше достатъчно, то често бъркаше възпитателните методи.

Една събота тръгнах да излизам на пазар и реших, че моментът за тяхното общо покръстване в “правата вяра” на хора, чистещи сами „собственото си дворче“ е дошъл.  Преди да изляза показах откъде се включва и изключва прахосмукачката (естествено на по-голямото дете), връчих им една метла, лопата, парцала за прах и победоносно си обух обувките, непоколебима в решението си, че днес „няма да пипна нищо в тоя хаос“ (т.е. в детската).

Естествено пазарът се случи като в анимационните филмчета, в които несъществените моменти биват умишлено забързани. Та, така на бързи обороти, каквото можах направих в магазина, слаломирайки между регалите напълних кошницата с доволно темпо, така че да не ме гледа касиерката с пренебрежение и се упътих към къщи, където мислите ми отдавна се бяха върнали.

Посрещна ме съмнителна тишина, която ме накара без никакво забавяне де се втурна в „детската“. А там, двете ангелчета с покълнали на главиците мънички рогца, видими единствено за мен, седят на килима и нещо кротичко си правят. Много ме усъмни тая мила картинка, но на пръв поглед всичко изглежда повече от добре.

Въпреки това щателно огледах цялата стая, стените, прозореца, рафтовете, с оня поглед на Мерил Стрийп от “Дяволът носи Прада”, пред който хора и предмети се вкаменяваха. Но, не открих нищо нередно. Даже прахосмукачката е строена в антрето. Усъмнява ме малко цялата тая работа, но приемам нещата за напълно в ред и вадя сладоледа. После си пускаме любимият им “Хари Потър”, който гледаме за незнайно кой път, и ни е едно такова мило и сладко! И прекрасно!

Можело, значи!

На следващия ден тръгвам да поливам цветята. В една от саксиите ми прави впечатление, че липсва част от пръстта. Оглеждам наоколо – няма разпиляна пръст, паркетът –  чист, килимът също. Приемам, че саксията си е била и преди наполовина празна и се залавям с купчината нови задачи. Но, не съвсем, защото някъде в подсъзнанието ми си остава една кукичка, дето не ми дава мира и непрекъснато драска по въпроса – къде все пак е пръстта от саксията. Нали се сещате за рентгеновия поглед на приятелката Мерил. Влизам отново в стаята на децата, присвивам очи, сякаш това ще ми помогне да видя нещо невидимо и оглеждам сантиметър по сантиметър наоколо. Нищо.

Измъчвам се още няколко часа от родителска демокрация и примитивен семеен либерализъм, докато накрая не издържам и директно питам: „Тая саксия що е празна!“ В отговор получавам възможно най-невинния поглед, придружен от забързано мигане с най-дългите момчешки ресници, които можете да си представите (много верен индикатор за вина): „Не е празна!“

Не трябва ли тук да влезе въпросът „Коя?“,  а не използваната фраза, се питам и вече ми е ясно, че тези двамата нещо ме смотават.

И яко подпалвам! Как да не е празна като я виждам, че е празна, да не съм сляпа, корените на драцената си стърчат отвсякъде. А, той, нали е на мама чувствителния и раним син, пълни прекрасните си очета със сълзи. Което вече окончателно ме вбесява.

Рязко сменям тактиката и привиквам на очна ставка и дребното, което до момента се прави на напълно неразбрало  и се разсейва някъде извън територията на словесния ни конфликт. И отговорът идва бързо, но не безболезнено. Поне за някои, де!

„Миии, то такова, щото поухмачката бъймчи, а ние се боихме,  ц`етето падна ииии…!“ Ококорвам се, защото трудно се разбирахме в ония години, заради това липсващо „р“ и задавам въпроса отново, ама с други децибели. Баткото вече търкаля по бузите си едри сълзи като маргарит, а дребното пери ръце като за „гуш“ и продължава – „… и като се боихме и то пайдна”… прекъсвам я малко грубичко, щото съм припалила вече метлата и се готвя да излитам  и отново надигам: „И къде е пръстта?“, вече бях проверила в кошчето с боклук, не беше там. (Между другото доколкото  е възможно не прекъсвайте децата, когато се опитват да ви кажат нещо, важно е да ги оставяме да говорят, защото иначе никога няма де се научат да разказват свободно, а това е проблем в училище,  аз го научих малко късно, за съжаление!)

„А, пъста лиии, тука е, бе, мамоу!“ – само дето “споко” не ми вика и повдигайки килима почти до средата на стаята, дребосъкът му с дребосък, ми показва липсващото съдържание от саксията. Добре разнесена, че да не прави впечатление като се минавам отгоре, но и добре обрана по краищата, че да не подсказва, къде е скрита.

„И кой свърши тая “хуууубава” (наблягам на думичката, че да разберат, че не е хубава) работа?“. И тук разбирам магията на това да си имаш по-голям брат: „Аз!“ вдига мокри ресници той, обаче на мен ми става ясно, че генераторът на идеята, за разлика от изпълнителя, няма никакво намерение да афишира открито участието си в замитащата мисия и бодро напуска терена, тананикайки си „Малкото пони, вятъя гони“. Дощява ми се да я догоня като вятър и да я й отнеса един по пухкавото дупе, но после ме напушва смях и повече ми се приисква да ги нагушкотя и двамата.

Трябваше да си призная, че ако не друго, бяха намерили сами решение на възникнал проблем. Вярно, не най-правилното, но все пак някакво. Дали щях да се сетя какво да направя ако бях на тяхно място, не знам, но от разстоянието на годините си, споделих с тях, че нямаше да крия пръстта под килима, а щях просто да я обера с прахосмукачката, така и така и тя беше пряк участник в случката, но те решили с метлата под килима.

Как да не си ги обичаш? А?

Та, така. Моите двама помощници свършиха първата си задача с прахосмукачка, метла, лопата и парцал – като лисицата с опашката и за малко без вина виновен щеше да го отнесе тоя, дето на хитрина се научи от по-малката си сестра.

И сега е така. Но още по-осъзнато и напълно отговорно. Обич ще да е някаква, защото откакто пораснаха, тя е готова на всичко за него и често му е параван за щуротиите, а той изглежда чат-пат се сеща за случки като тази и май тайничко й отмъщава, като я „накисва“, кога съзнателно, кога – не. Голяма са комбина, бих казала, направо опасна.

Надявам се обаче, че опитите със замитането са си останали там, в старата им обща детска стая, завинаги.

Автор: Нели Терзиева