Родена да бъде майка

публикувана в бр. 7 на сп. “Първите седем”

Свършва една година и започва следваща. Има нещо много вълнуващо 
в тази смяна – като да затвориш една врата, защото е време да отвориш друга. Момент, в който надеждите и желанията ни са големи, защото ни се иска, когато влезем, да ни очаква нещо ново и много хубаво. Така е с всеки от нас. Толкова е естествено. Точно на прага на новата врата ще ви предам нататък историята на Мария. В нея има толкова много… преживяно.
Има едно малко момиченце, кукли с плетени дрешки, Иван, няколко аборта, един телефонен разговор, Верчето, един мъжки духов оркестър и… едно успешно ин витро! И така.

Тя се казва Мария и е на 32. Живее в Свиленград и си мечтае, когато отвори вратата на следващата година, да влезе в хубава детска стая. В нея да има бебешко креватче, а в него да е нейното дете. Вероятно си мечтае да се наведе над креватчето и да го вземе, да го прегърне, да усети как ухае мекото бебешко вратле, да го целуне по главицата и в този момент само да й се струва, че сънува, но това да не е сън, а прекрасна истина.

Родена съм и израстнала в Свиленград. Като малка бях безгрижно дете, чиито игри по нищо не се различаваха от тези на другите по онова време. Тогава нямаше компютри и почти не се задържахме вкъщи. Както на всяко малко момиченце, любимите ми играчки бяха куклите. Спомням си, че дядо и баба често ходеха по почивки и винаги се връщаха с някоя кукла за подарък. Обичах ги всичките, но си имах една любима, която беше малко бебе.
Тя си имаше легло и къща, направени от картон. Прабаба ми беше научила мен и братовчедка ми да плетем и шием на ръка. И понеже кукличките тогава доста често се продаваха голи или само с една дрешка, ние им плетяхме и им шиехме дрешки. Мисля си, че още от тогава съм искала да бъда майка. След няколко години наистина станах нещо като „малка майка” – роди се брат ми. Бях на 10 и много помагах на мама при отглеждането му, дори когато не ми се искаше. И понеже бях по-едра от връстничките ми, понякога бабите в квартала си мислеха, че съм му майка.

Мария наистина пожелава да стане майка 13 години по-късно, когато среща Иван.

С Иван се запознах една сутрин, след моя нощна смяна. Бях полузаспала, без грим и много раздразнителна, но той явно е харесал нещо в мен точно в този момент. След това ме покани да излезем. В началото мислех, че нищо няма да излезе от връзката ни, но той не се отказа. Толкова съм щастлива, че тогава беше така упорит, защото сега знам, че Иван е страхотен! Той е мил, внимателен, обича ме безкрайно, подкрепя ме във всичко. На кратко – той е мъжът, за когото съм мечтала и който искам да бъде баща на децата ми.
 
Шест месеца след онази нощна смяна Иван и Мария решават, че искат бебе.
Тя се чувства напълно готова за това, той също, бебето обаче – не. 
Не се  появява веднага. В началото двамата не гледат на това като на проблем, но…

После започна чакането. Месец след месец опитвахме, но не се получаваше. Измина една година, така, в чакане. Тогава не бях чувала за репродуктивни специалисти и изгубихме почти две години по „квартални“ гинеколози. След това започнах да чета в интернет и реших, че трябва да се обърнем към специалист.Първото нещо, което направихме, беше спермограма. Беше перфектна, с леко повишение на левкоцитите, което не е проблем за забременявне. Второто нещо беше цветна снимка на фалопиевите тръби. Тогава настъпи часът на истината – силно стеснени тръби. Коментарът на лекаря беше, че, ако забременея, бременността ще бъде извънматочна. Каза също, че имам два варианта да стана майка – ин витро или ако си осиновим дете. Почувствах, че светът се срива под нозете ми. Не можех да повярвам, че се случва точно на мен. Плаках много. Тогава думичката „ин витро” ми звучеше много страшно. Не можех да повярвам, че трябва да мина през него. Всичко това се случи през 2007 година. Последва лапароскопия, при която ми бяха отстранени сраствания. Заключението беше: „Проходими фалопиеви тръби и запазен фимбриален апарат”. Това ме направи много щастлива, защото вече имах шанс да забременея естествено. Случи се след шест месеца и за пръв път в живота си видях две чертички на теста за бременност! Бяхме безумно щастливи, но…

Мария губи бебето още преди да види точицата на ехографа. След два месеца отново е бременна, но се случва същото. Сменя лекуващия лекар и прави десетки изследвания
в търсене на причината за абортите. 

След като ми се случиха спонтанните аборти, имаше моменти, в които бях много отчаяна. Дълго време след това не успявах отново да забременея. Бях започнала да се чувствам непълноценна и ненужна. Не исках да виждам деца! Постоянно бях без настроение, мислех, че полудявам. Тогава осъзнах, че имам нужда от специалист психолог. Започнах да се ровя в интернет, за да намеря такъв, който да е наясно с репродуктивните проблеми и да може да ми помогне. Съвсем случайно, в един форум, попаднах на стар пост на една дама, в който пишеше, че в Пловдив се е сформирала група за психологическа взаимопомощ на жени с репродуктивни проблеми. Под аватара на дамата пишеше, че тя е координатор на фондация „Искам бебе” за Пловдив. Реших, че жената може да ми помогне да открия специалист. Писах й лично съобщение и когато отговори, вдигнах веднага телефона и я набрах. Отсреща ми отговори най-позитивният човек, с когото някога съм разговаряла. Това беше Верчето! Говорихме повече от половин час, сякаш се познаваме от дълги години. Както обичаме да казваме двете с нея сега – влюбихме се от първия разговор. Всъщност този разговор беше повратната точка за мен. Затваряйки телефона, бях вече нов човек. Започнах да посещавам групите за психологическа взаимопомощ. В един момент осъзнах, че не ми е нужно да ходя на сеансите, достатъчно ми беше да се видя с Верчето. Тя ми даваше от силата, енергията, опита си. Оказа се, че, следвайки пътя към мечтата си, съм пропуснала много важни изследвания и процедури. Съветвах се с нея за всичко и тя никога не ме подведе. Благодаря ти, Верче! 

Мария прави изследване след изследване и се оказва, че има заболяване на щитовидната жлеза, а генетичните изследвания показват, че Иван има инверсия на деветат
а хромозома, което означава, че при жената се увеличава рискът от спонтанни аборти.

Генетиците препоръчваха ин витро процедура с предимплантационна генетична диагностика на ембрионите, което значи, че всеки един от емброните се изследва – дали съдържа пълен набор от хромозоми. В нашия случай, ембриончетата не трябва да съдържат девета хромозома с инверсия. След това се трансферират само качествени. Междувременно тръбите ми пак се бяха стеснили, бяха изминали две години от последния спонтанен аборт. Подадохме документи във Фонда за асистирана репродукция и зачакахме да ни одобрят. Докато чакахме одобрение, подадохме документи за осиновяване. Вече бяхме достатъчно узрели за това. Давахме си сметка, че ин витрото не дава 100 % гаранция за успех, а аз нямах търпение да стана майка.  За мен вече нямаше значение начинът, по който това ще се случи. След това Господ ни срещна с най-добрия доктор, лекаря, на когото вярвам безрезервно. През месец април 2011 г. ни се обадиха, че сме одобрени от Фонда.

Процедурата започнахме през септември заради медицински причини. На 5-и септември стартирахме. Аз имах някакво вътрешно чувство, че тази процедура ще бъде успешна. Трябваше да бъде успешна. През цялото време нямах никакво съмнение, че ще бъде така. И наистина, чудесата се случват, когато вярваш в тях. Отново видяхме положителен тест, а известно време след това усетих и бебчето, което сега расте в мен… Да, щастлива съм, че съм бременна, но в същото време съм притеснена, защото бременността ми не е от леките. Искрено вярвам и се надявам да стигна до края, за да можем с Иван да държим мечтата си в ръце. Наближава Коледа и ако трябваше да пиша писмо на добрия старец, бих пожелала да донесе дечица на всички, които мечтаят за това.

И накрая, за да може историята да завърши истински коледно и някак чудно, ще оставя финалните акорди на оркестъра.

Става дума за двайсет и четирима мъже от духов оркестър „Костадин Манов” – Свиленград. Преди четири години, пътувайки, те виждат билборд, който гласи, че банка и фондация “Искам бебе” разработват проект за подкрепа на семейства с репродуктивни проблеми. Оттогава досега, всяка година, на деня на Християнското семейство, мъжете от духовия оркестър правят благотворителен концерт и заедно с фондация „Искам бебе” събират средства, които даряват на двойки с проблем.
Толкова малко и толкова много правят тези двайсет и четирима музиканти! Мария се запознава с тях през 2009 година. Събраните от концерта пари се разпределят между присъстващите двойки. Тя използва дадените й средства за важни изследвания. На този концерт Мария се запознава и с Радина Велчева – председател на фондация „Искам бебе”. Тази среща за пореден път й доказва, че има хора-ангели и доброто не е трудно за намиране. През 2010 г. Мария става координатор на фондация „Искам бебе” за региона на Свиленград. Сега, докато чака своето бебе, тя предава натрупаните опит и добро нататък.

Съветите на Мария към всяка жена, която отчаяно иска свое бебе:

• Никога да не се отказва да се бори – след всяка зима идва пролет!

• Да намери своя лекар, този, на когото вярва безрезервно. Най-малкото съмнение може да доведе до нежелания край!

• Да споделя с приятели, да не държи проблема в себе си. Никога не се знае откъде може да се появи помощта!

• Този проблем е проблем на двойката, а не само на жената. За жалост има мъже, които се чувстват слаби и оставят жените си сами да се борят, а по този път трябва да вървят двамата!

• Да вярва! Да вярва! Да вярва!

През 2011 година 3395 жени получиха средства за ин витро.  прочетете тук.

От другата страна на стъклото.  прочете тук.