Ангел Каралийчев

angel-karalijchev

Днес се навършват 39 години от смъртта на ненадминатия български писател Ангел Каралийчев. Той е любимец на поколения български деца и възрастни. Освен писател, е и много добър преводач. Най-известен е с произведенията си за деца. Нека днес си спомним за него и творчеството му.

Ангел Каралийчев е роден на 21.08.1902 г. в град Стражица, област Велико Търново. Следва химия в Софийския университет, но завършва дипломация в Свободния университет в София през 1928 г. Още на 17 години вече започва да пише първите си творби. Твори в много и разнообразни жанрове – разкази, пътеписи, приказки, преводни произведения. Работи като редактор и сътрудник в различни периодични издания и издателства. Умира на 14 декември 1972 година в София.

“Представям си колко тъжен и глух щеше да бъде животът на хората без деца и без поезия.”
Ангел Каралийчев

Вижте откъс от Приказен свят на Ангел Каралийчев:

Другари

Когато влезе в учебната стая, Матейчо се озърна страхливо. Не знаеше къде да седне. Срам го беше от другите премени момчета, защото и двата ръкава на палтенцето му бяха закърпени. Колко се труди майка му, дано сбере някоя и друга пара, че да мо купи плат за ново палтенце, ала не смогна. Лятото мина много тежко.
    – Ех, чедо, да беше жив баща ти, сега нямаше да тръгнеш окърпен на училище! – въздъхна тя на вратнята.
    – Нищо, мамо, добро ми е палтото, нали старите хора казват, че кърпежът крепи света.
    Матейчо остана сирак. Неговият баща беше зидар. Ходеше по градовете да прави къщи на хората. Веднъж, като носел тухли на гърба си, той се подхлъзнал и паднал заедно с тухлите от петият етаж. Паднал и не станал. Тъмно стана в сиромашката къща където живееше Матейчо и майка му. Три месеца време клетата жена не млъкна. Изплака си очите. Веднъж през пролетта у тях се отби дядо Петко, кметът.
    – Стига – викна той, – стига, невясто, си плакала, ами се запретни, че тръгвай по къра на работа. Гледай да събереш зимнина.
    – Ами на кого ще оставя момчето? – попита Матейчовата майка.
    – Дай го на мене, да ми стане ратай. Ще носи вода на жетварите, а подир вършитба ще видя там нещо да му дам.
    – Вземи го дядо Петко – съгласи се Матейчовата майка.
    Цяло лято малкият ратай тича с две стомни по нивята – от кладенеца до жътварките. … Подир харман, когато дядо Петко насипа новото жито в житницата, повика Матейчовата майка и отдели един шиник зърно. (* около 8 – 10 кг)
    – Туй жито – рече той – се пада на твоят син.
    – Не е ли малко? – боязливо попита сиромахкинята.
    – Малко ли? – сопна се дядо Петко. – Как тъй малко? … Взимай го докато не съм го прибрал! Ще останеш и без него.
    – Ох, на мама момчето! – помилва чедото си сиромашката жена.
    – То ми е още малко, ала стана печеловник!
    …
    Щом удари барабанът и барабанчикът съобщи, че учебната година почва, малкият ратай нахлу закърпеното си палтенце и тръгна. Като влезе в стаята не посмя да седне. Срам го беше.
    – Хей, Матейчо, ела тук, при мене има място! – извика някой от най-последният чин.
    Матейчо тръгна и щом видя, че го вика Димчо, синът на въглищаря Вълко, затече се към него. Димчо беше много добро момче. И в тяхната къща немотията беше свила гнездо. … През лятото Димчо, наместо да скита по улиците, тръгна с една кошничка по къра да събира узрели круши и сливи. Всеки ден продаваше на гарата по една кошница плод. Събра цяла шепа левове и си ги скри на едно потулено място.
    Минаха две седмици. Беше топъл есенен ден. … Влезе учителят. Поздрави децата. Те скокнаха на крака и му отвърнаха. Врата скръцна. Показа се училищният слуга дядо Продан. Той внесе цял куп нови учебници. Учениците почнаха да викат от радост. Учителят раздаде на всички, които бяха внесли пари, по една хубава читанка, изпъстрена с чудесни картинки. Само Матейчо не получи нищо. Той нямаше пари за учебници.
    – Дай и аз да разгърна твоята читанка – рече той на Димча и като се наведе, ръцете му се разтрепериха и очите му се наляха със сълзи.
    – Защо плачеш? – попита го Димчо.
    – Мъчно ми е – отвърна Матейчо.
    – Кажи, нали си ми приятел!
    – Нищо – отвърна Матейчо, избърса си очите и тръгна с наведена глава.
    …
    Димчо се прибра в къщи, седна да обядва, ала не можа да преглътне първият къшей хляб. Тежко му беше за Матейча. Дълго мисли как да му помогне. Най-сетне одари по челото и скочи пъргаво. То било много лесно.
    Същата вечер той отиде в къщата на своя учител. Завари го в пчелника, ходи между кошерите. Димчо каза: Добър вечер, учителю!” – и изкара от пазвата си един вързоп левове, всичките, които беше изкарал през лятото.
    – Учителю – рече той, – тези пари са мои.
    – От къде ги имаш? – попита учителят.
    – Аз през лятото носех на гарата узрели круши в една кошница и ги продавах на пътниците. Парите скътах. Смятах да си купя с тях една орехова гъдулка с четири жички и лък от конска опашка. Много искам да стана цигулар. … Но сега като видях, че Матейчо си няма учебници, реших да дам моите пари. Аз догодина пак ще си спечеля пари, тогава ще си купя гъдулка. Вземи ги, учителю!
    Но учителят не взе парите. Той се развълнува, помилва Димча по главата и рече:
    – Прибери си парите. Аз вече съм поръчал за Матейча учебници по бедност. Но ти имаш добро сърце и ще станеш достоен гражданин. Ела сега да ти сипя малко мед в една паничка. Не се срамувай. През лятото ти си се трудил като малка работна пчела!