Наказанията – защо не действат и как да ги направим работещи

Наказанията – всички ги познаваме и помним с лошо от детството си. Помним омерзението, когато са ни наказвали, а не сме били ние виновните…

…помним, когато наказанието е било толкова унизително, че там в ъгъла сме си обещавали никога да не причиняваме това на децата си..

..познаваме безизходицата, която наказанието е развило и бетонирало в абсолютно ненужен комплекс…

И ето, че идва момент, в който от безсилие срещу „арогантното“ поведение на отрочето ни, не се усещаме как излиза от устата ни: „Наказан си!“

Нека да започнем с разбиране към самите себе си!

Трябва да си признаем, че го правим от безсилие. Нашите родители също са го правили от безсилие. А дълбоко в душите си се чувстваме виновни и сами се оправдаваме: “Той е нетърпим, тя е безсрамна!, иначе не бих гО/я наказала“.

„Дисекция“ на наказанието

Защо възрастните ползват наказания – чрез демонстрация на сила (мога да ти отнема любима вещ, мога да направя така, че да те боли и да страдаш, мога да те накарам да се чувстваш зле) детето да се застави да се държи или да направи нещо по определен начин.

Трябва да признаем, че на първо четене наказанието постига желания ефект. Често – светкавичен! Някои по-далечни авторитети (например учители по определен предмет) си служат само със сурови наказания и им се “получава“.

Но защо наказанията не са удачен вариант за родители и близки авторитети?

Трябва да се осъзнава, че в дълбочина се случват (дори и да не си личи по нищо) следните процеси:

-Детето губи доверие и уважение към възрастния: „този, който ме убеждава, че ме обича използва моите слабости, за да ме унижава и наранява. Значи той ме лъже!“

-Детето се учи на манипулация и комбинативност. Пазарлъкът става успешен похват за действие: „Отнеха ми телефона за една седмица, сега ще си издействам намаляване на срока с добро поведение. Значи наказанието не е толкова сурово и неотменимо. И всъщност не се случва това, с което ме заплашваха… “

-Детето става резистентно на наказания- стига се до момент, в който наказанията не действат. Каквото и да се отнеме, каквато и заплаха да чуе, то разбира, че всичко преминава. Затова детето, въпреки всичките си обещания, се връща към арогантността, защото му е ясно, че тя е сила и че нея не могат да му отнемат!

–Детето започва да провокира и да създава поводи за наказания, защото това е лесен и работещ начин да събере цялото внимание на възрастните върху себе си.

Наказанията неизменно водят до едно, две или всички споменати характерови изменения. Един път формирани, те много трудно се променят. Изброените негативни качества стават “житейският урок“ получен от родителите за справяне с трудностите във всяка сфера от живота. А е категорично ясно, че никой родител не иска това и не го прави съзнателно.

Как тогава да „наказваме“

1. Като се смени ролята на родителя от съдник към партньор на детето.

Родителят-партньор е човек, който споделя опита си с детето. Дава му поле за изява на това, което е научило. Приема грешките за неизменна част от споделянето на опит и показва как се излиза от грешната ситуация, а не се вайка, не упреква, не мъмри.

Родителят-съдник оценява и сравнява с братя, сестри и познати; слага етикети – послушен, прилежен, ученолюбив, буен, невнимателен, нескопосан и още, и още.; хвали се или се оплаква на всеослушание от поведения или качества на детето си. А защо – може да се зачудите – да е лошо да похвалиш детето си, че е послушно? Защото щом го слагате в графата “послушен“, значи съществува и графа “непослушен“.

2. Като се замени вината с отговорност, а наказанията с последствия.

За да си го представим най-просто:

Отговорност = грижа и контролиране на ситуация или действие

Вина = отговорност+ негативно чувство на осъждане от околните +дълг да се чувстваш засрамен.

Последствие =резултат от определени действия.

Наказание =възмездие/отмъщение за извършено престъпление + последствието от него

Разликата в думите към детето за някои може да е незабележима. Полезно е родителите да изградят единна стратегия за контрол и изисквания към детето от най-невръстната му възраст. Най-значимо е старанието на възрастния да не се насажда у детето чувство за срам, вина, нескопосаност, излишно съществуване.

Два кратки примера за заместване:

Наказанието: „Щом не си си почистил стаята няма да гледаш телевизия една седмица! „

Замества се с последствие :“Не си си почистил стаята, значи не може да преминеш към гледането на телевизия. Ако се забавиш с подреждането, съвсем няма да ти остане време за детското. Помисли какво да правиш.“

Наказанието: „Продължаваш да използваш просташки думи и изрази! Писна ми да ти правя забележки! Отнемам ти телефона за две седмици!“

Замества се с последствие:

„Чувам, че продължаваш да използваш нецензурни думи. С това злепоставяш и нас, и себе си. Семейните ни приятели не искат техните деца да се учат на просташко поведение, затова не може да дойдеш с нас на гости. Няма как да продължиш и тренировките по плуване/тенис/гимнастика, тъй като треньорите знаят, че нецензурите думи означават просташко поведение от него следва, че ти се изявяваш като простак и няма как да излезе добър/качествен спортист. Решението е твое. Помисли и ни кажи какво искаш.“

Ако поставиш отношенията на база “отговорност и последствия” е задължително да има диалог. Всъщност без диалог няма как да се постигне поемане на отговорност… Разбира се, възрастният трябва да следи, дали детето удържа на думите си, дали спазва поетите ангажименти и обещания. Когато има нужда се насочва, че трябва да положи повече старание или че подхожда немърливо. Но когато от рано се поставят по този начин отношенията, задълженията и отговорностите на детето, родителите с удоволствие наблюдават как пред очите им израства млад човек, ангажиран със собствените си задачи, отворен към вас за диалог и съвети.

annavlaeva_200_164