Кристелер – за неясните ползи и откритите рискове

“Когато ме приеха да раждам първото си дете, преди 25 години, не бях чувала за Кристелер. След това също. Научих за него тези дни, след фаталния случай с родилката от Сливен. Но без значение наименованието, откривателят му и практикуващите го, благодарна съм, че всичко, което е можело да ни сполети тогава, е отдавна забравено. Защото, когато прочетох малко повече за метода, осъзнах, че съм родила сина си именно по този начин. А, той никак не беше приятен и лек.

В началото на 90-те години се смяташе за нормално раждането да е драматично, да се случва в болница и като цяло усещането да е все едно си в автосервиза на някой краен квартал – като се започне с речника и коментарите, та се завърши с упреците и навикването. Нормално беше и самите родилки да си споделят изрази от сорта: “Важното е, че всичко мина!”; “Болката се забравя като му видиш сладката физиономия!” и други подобни. Нормално беше и това да се чувстваш като прегазена от товарен влак и изтощена до степен да не ти се иска да си гушнеш бебето. Единствено майките на родилки можеха да влязат в положението на своите дъщери, защото и те като тях вече са минали по същия път.

Спомените ми за моето първо раждане отдавна са патинирани и си лежат някъде дълбоко в съзнанието ми. Не ги закачам, защото ме е страх от тях, от онова чувство на безсилие и ужас, които изпитах само за няколко часа. Сега, след поредния случай с фатални последици за една млада жена, чиято дъщеричка никога няма да я види, те сами изплуват от дълбокото и ми присядат като камък в гърлото,  особено след като чух приятелката на починалата да споделя нейните последни думи. Сякаш чух своите собствени. Да, точно така беше. Чувствах се като премазана от товарен влак. Ребрата ми бяха натъртени, дишах трудно и всичко ме болеше, а когато на следващата сутрин се погледнах в огледалото, не се познах – имах кръвоизливи в очите и един бял кичур на лявото слепоочие. Не можех да помръдна и бях благодарна, че бебето ми не беше при мен, защото нямах идея откъде мога да събера сили, за да си го гушна. Когато се роди, не изплака, пъпната връв беше пресукана на тънкото му вратле, сърчицето му не биеше и той не дишаше. Не беше едро бебе и всичко до един момент вървеше като по учебник. Спомням си, че нещата се промениха, когато наближи края на работната смяна на екипа. Никога няма да забравя, че онзи доктор, със запретнатите ръкави, който се тръшкаше отгоре ми, каза: “Хайде, раждай го това бебе, че ми свършва смяната!” Осъзнах смисъла й доста по-късно, но никога не я забравих, няма и как! Докторът беше доста по-тежък от мен, а се тръшкаше върху корема ми с цяло тяло, нямах никаква представа защо е нужно, но той ме убеждаваше, че така трябва, че ми помага, че “ми ражда бебето”. Бях в ръцете на тези лекари и им вярвах безрезервно. След половинчасова борба, защото, то на борба си приличаше, акушерката плахо спомена друга ужасяваща дума “форцепс” в комплект с израза “губим тоновете на бебето”. Не го обсъждаха дълго, просто го направиха, както и епизиотомията… без упойка и с непрекъснато повтаряне на обвинения, че нищо не правя, че си убивам бебето, че те го раждат вместо мен … Нямах никаква представа нито къде съм, нито какво и защо се случва. Исках всичко да свърши и детето ми да е добре. След малко то се появи, но не беше добре – нямаше пулс, не дишаше и беше синьо-лилаво. Педиатрите го грабнаха и се заеха със спасяването му, а онзи доктор ме погледна и каза: “Много има да ме черпиш!” Ухили се доволно и дори не остана да ме зашие. Направи го нощната смяна и по-точно акушерката от нощната смяна. След това не помня. Събудих се в един тъмен и студен коридор с олющен таван, с ужасна тежест върху корема – торбите с пясък. Нямаше никой, само от някъде се чуваше вечерната емисия новини. Признавам си, ако не беше този телевизор, щях да си помисля, че съм в моргата.

След ден и половина се запознахме с мъничкото ми момче, чийто живот беше започнал в т.нар. кислородна палатка. Началото беше трудно и дълго, наложи се да останем повече време в отделението. Бързах да се върнем у дома и да забравя всичко, което ми се беше случило възможно най-бързо.

Години след като бях загърбила тези спомени, започнаха да се създават групи, в които жени разказваха за това как са родили, какво отношение са срещнали в АГ отделенията, след това дойде модата “избор на екип”, после самостоятелните стаи в лъскавите болници, раждането у дома и дулите. Сега, когато изричам всичко това, си давам сметка, че може би има надежда, има развитие на този най-естествен в човешкото развитие процес. Има ли? Всъщност, тъжната истина е, че някъде може би има, но има места у нас, а и по света, където все още методи като този на Кристелер се прилагат ежедневно. И това е много, много тъжно…”

***

Според редица специалисти прилагането на насилствени методи с цел принудително изваждане на бебето по време на раждане е вредно и напълно излишно. Съществуването на метод като този на Кристелер, който се състои в това да се упражнява натиск с физическа сила върху корема на раждащата е шокиращо и граничи с престъпление. Методът възниква през XIX век с цел ускоряване на раждане при слаби напъни и липса на кислород за бебето. За раждащата прийомът Кристелер предизвиква болка и невъзможност да напъва самостоятелно. Оправданието да се използва е с цел да се ускори раждането, без да се изчака естествения му втори етап. Насилственото избутване на бебето е почти изцяло непознато в Западна Европа, но за съжаление на Балканите и Източна Европа се използва все още. Официални данни за това няма, затова е трудно да се определи колко често се използва този прийом и какви са реалните последици от практикуването му. Сведенията за България се базират единствено на личните разкази на родилките, а те в повечето случаи свидетелстват за упражняването на метода Кристелер.

Интересен е фактът, че много от специалистите смятат този метод за безвъзвратно остарял, но въпреки това мнозина продължават да го прилагат. Всъщност истината за този метод е малко по-друга. Д-р Кристелер, който пръв описва метода, говори за нещо много по-различно. Идеята е да се приложи лек и нежен масаж и внимателно притискане с цел да се подпомогне плода по пътя му през родовия канал в последния етап от раждането, когато контракциите затихват. Основанията за използването на този метод е, че по времето, когато е практикувал д-р Кристелер не са съществували медикаменти, които да поощряват контракциите и по този начин са се предизвиквали контракции в последния етап от раждането.

Последиците от прилагането на метода Кристелер в познатия му вариант могат да са наистина фатални.

*Отлепяне на плацентата, което да доведе до смърт на бебето
*Перфориране на матката, което да е причина за смърт на майката
*Счупване на ребра, които да пробият черния дроб или далака на майката
*Счупване на ключицата на бебето, ръчичките или крачетата
*Фрактури на главичката, мозъчен оток
*Натъртвания, охлузвания по тялото на родилката
*Посттравматичен стрес

Независимо каква е степента на увреждане, раждане чрез този метод е травматизиращо както за майката, така и за бебето и нищо не може да оправдае използването му. За успешно и нормално раждане е достатъчно да се отдели просто повече време, родилката да е спокойна, а медицинският екип – търпелив. Лекарският график по никакъв начин не трябва да е определящ за ражданията, които трябва да се извършат в една работна смяна. Необходимо е също така да се обърне внимание и на факта, че не всяка жена се чувства удобно в едничката позиция, позната за раждане в нашите болници. Личното отношение също е от огромно значение за успешното приключване на едно раждане.

Всички бъдещи майки трябва да са наясно, че прилагането на метода Кристелер не само не е наложителен, той е зловреден и излишен. Пришпорването и излишното бързане само влошават процеса на раждане. Родилките трябва да са спокойни, за да се отпуснат и тялото им да се подготви за раждането. Разковничето се нарича “изчакване”, всяко прибързано и нараняващо въздействие върху тялото на майката и върху бебето с цел то да излезе по-бързо навън, рискува здравето и живота и на двамата.

Нели Терзиева
Първите седем