Откъс от „Мосю Жан в преследване на щастието”, Томас Монтасер
Дните щяха да се преобърнат, това беше ясно. Докато мосю Жан дълги години бе започвал „своя ден“, когато други привършваха техния, от сега нататък щеше отново да става сутрин и да си ляга вечерта. Нямаше да му е лесно поне известно време. Но вътрешното убеждение на мосю Жан бе, че нещата просто трябва да се вършат.
Така че той насочи крачките си към дома, към малкото си жилище от другата страна на реката. Живееше на третия етаж на стара къща на една от тесните улички зад катедралата, където делеше двустайния си апартамент с няколко саксийни растения и необозрим брой книги и грамофонни плочи.
– Ах, господин Пикар – го поздрави портиерката, която, както почти винаги, стоеше на прозореца си и гледаше тясната уличка, за да зяпа туристите, тълпящи се по „Мюнстергасе“. От време на време някои от тях идваха и насам, за да хванат с фотоапаратите си чара на западналите фасади в Стария град и да им се любуват. – Днес не сте ли на работа?
– Не, мадам – отвърна мосю Жан и повдигна шапката си дотолкова, че един лек полъх погали малкото му останала коса. Тя носеше роклята на цветя, всъщност една обикновена престилка, но той я харесваше, тъй като цветовете бяха в чудесна хармония с тъмносините ѝ очи и с онзи лек нюанс на мед, проблясващ в бавно избледняващите ѝ коси. – Днес не, мадам.
– Човек трябва и да почива – потвърди слабата, грациозна жена, сякаш самата тя му бе разрешила днес да си вземе почивен ден. Харесваше й, когато той я наричаше „мадам“. „Госпожа Фукс“ щеше да звучи далеч не толкова изискано.
Мосю Жан кимна само и навлезе в полумрака на вековното стълбище, където го посрещна ароматът на традиционна швейцарска кухня. Тук прилежните съпруги все още очакваха мъжете си след работа със собственоръчно сготвена вечеря. Животът протичаше по стародавни правила, които се променяха много по-бавно, отколкото на други места по света. В тази къща мосю Жан бе изключение. Нямаше други самотни мъже тук. „Вие сте женен за професията си“, обичаше да натъртва портиерката чат-пат. Тогава мосю Жан пак се усмихваше и продължаваше по пътя си.
В апартамента не запали лампите. През един от прозорците ярък лъч светлина, едвам преминал над отсрещния покрив, огряваше късче от тавана му, където гипсовият корниз бе започнал да се рони. С въздишка мосю Жан остави шапката си на шкафчето до вратата и седна на един от двата стола в кухнята. „Два стола“, промърмори той. Защо изобщо му трябваха два стола? Откакто се помнеше, никой не бе седял с него в тази кухня. Не и след като жена му бе починала. А това беше преди двайсет и осем години.
– Двайсет и осем години и единайсет дни.
Той посегна към чайника и се огледа в матовата му сребриста повърхност. Отгоре главата му бе почти гола, ограждаха я само няколко бели косми. Остарял беше. Изглеждаше уморен, много по-уморен, отколкото се чувстваше. Отколкото се бе чувствал. Довчера. Сега, когато изведнъж вече бе ненужен, той усети как годините го дърпат надолу. Увисваха като тежести по него, тежести, които преди не бе забелязвал.
Изправи се и напълни чайника с вода, сложи го на котлона и сипа чай в каната. Щеше да си направи хубав силен черен чай, „Ърл Грей“, какъвто го харесваше един от редовните му гости, когато късно вечер се прибираше от операта. Енцо Риналди, големият тенор, който – за разлика от всички други гости на хотела – само след няколко изречения бе разпознал, че „мосю Жан“ изобщо не е от Франция или от френска Швейцария, а от Италия. Un figlio della patria, бе казал тогава и го беше поканил да гледа „Риголето“ в операта.
Че мосю Жан е италианец, Риналди бе запазил в тайна, а може би просто не го интересуваше. След онази вечер операта се превърна в голямата любов на консиержа. А след представлението Енцо Риналди бе открил в стаята си кана с най-финия „Ърл Грей“, а до нея картичка с думите: Con gran ammirazione (С огромно възхищение).
Всичко онова обаче, което бе съставяло живота на мосю Жан, бе вече в миналото – вежливостта на рецепцията, желанията и поръченията по вътрешния телефон, късно пристигналите и рано заминаващите с техните куфари и обърканост, гланцът на луксозния хотел, блясъкът на прочутите гости, възхищението и дискретността, грижите и строгата организация. Край на всичко. Моментът за равносметка? Мосю Жан седеше в своята кухничка, наблюдаваше слънчевата ивица на тавана, стопила се до тесен проблясък, и парата от чая, издигаща се на спирала от чашата му в настъпващия мрак. Не, помисли си той, рано е още за равносметка. Никога не бе гледал назад и нямаше и сега да го направи. За разлика от вчера обаче днес изведнъж не знаеше какво ще се случи на следващия ден.
Колкото и да се чудеше, не можеше да измисли какво да прави с времето, което му оставаше на този свят. Той дори нямаше представа колко точно му остава. Е, все пак имаше няколко неща, които трябваше да довърши. Защото да си тръгне просто ей така, не беше в негов стил. Мосю Жан се гордееше, че винаги е докарвал нещата докрай. До един добър край. А имаше доста, което чакаше своя край.
Отпи още една глътка чай, откачи палтото си от закачалката зад вратата, сложи си шапката и напусна малкото си жилище, за да се захване за работа.
***
