Не е тайна, че родителите трябва да сме много внимателни в общуването си с децата. Това, което им казваме и начинът, по който го правим е от голямо значение. И освен думите, като начин да кажем на детето какво искаме от него, имат голямо значение за връзката родител-дете в дългосрочен план. И понякога, особено, когато сме ядосани или под напрежение, някои прости изрази, които използваме, може да причинят по-големи щети, от колкото си представяме.
Всички знаем приказката за „Лошата дума” и от нея най-много боли и най-трудно се забравя. Освен това, не трябва да омаловажаваме примерът, който даваме с цялото си поведение и нещата, които казваме в различните ситуации.
И така, ето кои са петте неща, които трябва да се постараем никога да не изговаряме на детето си, независимо от това колко сме стресирани или ядосани.
„Не ме интересува!”
Малките деца обичат да споделят и да разказват и го правят с големи подробности. Това може да е разговора, който са имали с приятелчетата на детската площадка, може да са облаците, които в момента са образували особено причудливи форми или пък да обяснят защо са изстискали цялата тубичка паста за зъби на пода в банята. А понякога родителите, просто не искаме да слушаме тези детайли. Но въпреки това, никога не трябва да казваме на детето: „това не ме интересува”. Тези думи моментално прекъсват комуникацията с него, давайки му ясен сигнал, че това, което е важно за тях, не е от значение за вас.
Повечето родители се оплакват, че достигайки тийнейджърската възраст, децата им престават да споделят и да говорят с тях. Да, това е обичайно до някъде, но все пак следва да си зададем въпроса: „Каква е била комуникацията ни през годините до тук?” Специалистите казват, че общуването между детето и родителите е процес, който трябва да се развива в положителна насока от самото начало.
Затова, когато в даден момент ни идва в повече да изслушваме разказът на детето, с най-големите му подробности, просто го помолете да отложите разговора за малко по-късно, когато сте си починали. Обяснете му, че с радост ще го изслушате, защото е важно за вас да чуете какво ви казва, нека само да е след един час, например. И задължително – не забравяйте да проведете този разговор, даже бъдете вие този, който да го започне. Не позволявайте деня да приключи без да сте удовлетворили нуждата на детето да сподели с вас.
„Дръж се, както подобава възрастта ти”
Вашата дъщеря е на седем години, но вие смятате, че се държи като три-годишна. И й го казвате. Психолозите обясняват тази реакция не толкова с отношението ни към поведението на детето в момента, колкото към опит да се справим с нашето усещане за неудовлетвореност в този момент. Детето може да си се държи съвсем нормално за възрастта си, но точно сега това да не ни устройва. Думите, които казваме, могат да ни накарат да се чувстваме малко по-добре за момента, но какъв е резултата? Децата чуват как ги критикувате в момент, в който може да имат проблем с това да се контролират и имат нужда от нашата помощ. Това, което може да опитаме е да направим една пауза, в която да си поемем въздух и да предложим решение, вместо моментна реакция. Паузата ще ни помогне да свалим нивото на адреналина и да действаме с мислещата, а не с емоционалната част на мозъка си.
„Извини се веднага и кажи, че съжаляваш!”
Вашият малчуган е взел играчката на друго дете и то се е разплакало. В повечето случаи нашата реакция е да му наредим да се извини за действията си. Стараем се да го научим да бъде състрадателно, което разбира се е похвално. Но пресирайки детето да се извини не го учи на социални умения. На малките деца не им става веднага ясно, за какво всъщност трябва да съжаляват. Специалисти по детско поведение са на мнение, че ако родителите притискат децата си да се извиняват, това може да забави естественото усещане за това, кога и как е нужно извинение. Също така е много важно да обясним спокойно на детето, какво точно се е случило и с какво е обидило или наранило отсрещния. Думите „Извини се веднага!”, освен, че звучат излишно заповеднически, не давят никаква яснота на детето.
Опитайте това: извинете се вие, от името на детето си. По този начин ставате модел на поведение, който всъщност е крайната цел. Скоро малкият човек сам ще разбере как трябва да постъпва в подобни ситуации.
„Не го ли разбра най-сетне това?”
Показали сте на детето си как да хвърля и да хваща топка, вече 100 пъти. Или сте го учили дни наред да си връзва връзките на обувките само. Но то все не успява да се справи и тогава, леко раздразнени му казваме „Е, не го ли разбра вече как става?” Този коментар може да бъде много унизителен. Ако детето успее да направи това, което се иска от него, за да зарадва родителите си, нещо което то много иска, тогава е ясно. Но ако не може, тогава думите: „не го ли разбра това”, придобиват значение на: „Защо не го разбираш?”, последвано от „Какво ти има, че не го разбираш?”. И докато родителите, разбира се, не сме имали предвид да изпратим това послание, то детето получава именно това.
Това, което трябва да направим в случая, е да оставим да мине малко време и да подновим уроците отново, когато детето порасте още малко. Друг вариант е да опитаме различни методи и подходи, чрез които да му предадем това, което искаме да го научим.
„Ще си тръгна без теб!”
Детето категорично отказва да си тръгне от магазина за играчки или от парка, а вие вече чувствително закъснявате за важна среща. Тогава поставяте ултиматумът, от който то най-много се страхува: „Тръгвам си без теб!”. За малките деца страхът да бъдат изоставени от родителите си е съвсем реален. Но какво правим, ако тези думи не подействат? Проблемът в случая е, че ние искаме детето просто да повярва на думите ни. По много причини искаме децата ни да вярват безусловно на всичко, което казваме и да до смятат за истина. Затова не може да изричаме неща, които за неверни или такива, които няма как да изпълним, след това. Резултатът е, че детето много бързо се научава, че мама и татко отправят празни заплахи.
А ние използваме тези думи, защото просто вече няма какво друго да кажем, което изобщо не е добра идея. Много е важно да знаем, че всичко, което излиза от устата ни може да се подплати и с действия, ако се наложи. Едно от нещата, които може да направим, е да се опитаме да предотвратим подобни изблици на истерия от самото начало. Ако знаем, че имаме важна работа, а детето няма да иска да си тръгне навреме от парка, можем да измислим нещо друго, което да правим. Или да му дадем друг вид мотивация, вместо заплаха, която така или иначе няма да изпълним.
