Защо ни е трудно да чуваме децата си?

Обикновено всички родители се съгласяват, че би било много лесно да чуваме децата ни какво искат и от какво имат нужда, ако имаме цялото нужно време и търпение, за да изследваме бавно и с внимание и грижа дадена случка или ситуация. Литературата за възпитание на децата изобилства с примери и насоки как да зачитаме емоциите на децата, как да обясняваме собствените си мотиви като родители, как да изграждаме семейна култура на сътрудничество и т.н. На фона на всичко това неотложният въпрос се свежда до: А като нямаш време да зачиташ емоции и да търсиш потребности какво правиш?

За съжаление, когато нямаме време пак правим същото, което бихме направили, ако имахме цялото време на разположение.

Просто ние самите трябва да сме по-бързи. А за бързината се иска практика. Ако режем лук всеки ден, в един момент ставаме много бързи в нарязването на една глава, нали? Е, същото е и с комуникацията, в която първо изслушваме и тогава се изразяваме. Може да започнем с малки ситуации, в които имаме много време. И така ще сме готови за моментите, в които времето е ограничено.

Всъщност едно от водещите изпитания, което родителите споделят е, че се опитват да убедят децата си в нещо, преди да са се погрижили, да чуят какво точно искат децата. Резултатът често е недоволни деца, които се бунтуват, дърпат или направо плачат.

Най-вдъхновяващият пример, който една майка сподели наскоро е от една среща за родители и деца. Конкретната случка е за това как дъщеря й иска да остане и да продължи да рисува, докато майката вече иска да си тръгва. Моментът, в който тя каза Хайде мама да си ходим вече. 4 годишната дама казва, че не иска да си ходи. Разбира се майката е на път да започне да й обяснява защо иска да си тръгнат, но вместо това се сеща и задава магическият въпрос: Не искаш да си ходим понеже се притесняваш, че вкъщи няма да ти е толкова интересно колкото тук ли? Този въпрос получава своето звучно Да – сигурен знак винаги, че това, което си мислим или усещаме за децата е точно това, което се случва с тях. И в този момент вместо да обяснява защо е добре да си тръгнат вече просто казва, че ще се погрижи да измислят нещо вълнуващо и вкъщи. В резултат на това без да са нужни някакви уговорки и/или убеждаване, малката дама си взима нарисуваното и се приготвя да си тръгва.

Магическият въпрос в случая комбинира емоциите, които детето според нея е преживявало (притеснение) и потребността, която стои под тази емоция (забавление). Съчетаването именно на емоции и потребности е сърцевината на умението да се свързваме с децата си с емпатия. И вдъхновяващото е, че носи удовлетворение и за двете страни.

Освен пример за практическо приложение на емпатията, този пример показва и как родителите срещат разбиране за потребностите си, когато покажат разбиране за нуждите на децата си. Затова е важно първо да се опитаме да чуем децата си, да сме сигурни, какво стои като потребност зад думите им и чак след това да представим своите желания или потребности.

А както се вижда от примера понякога това отнема 2 изречения и 3 минути.

Автор: Емилия Илиева-Крайнова
Обучител по ННК и водещ на курсове за емоционална интелигентност

Вижте още:

Как да възпитаваме успешно чрез метода на „активното слушане”

Как да създадем здрава връзка с детето си?

Колко е важно да се говори на бебето