След като прочетох разказа на Роси, ми беше трудно да не се просълзя, но не заради хубавите думи, а защото знам през какво премина. Толкова съм горда с нея! Хора като нея са рядкост и да я познавам, е обогатяващо за мен. Да съм била поне мъничко от полза, докосвайки личния й свят, беше твърде малко в сравнение с добрата работа, която й се наложи да свърши сама.
Роси е подреден човек и в общуването с хората също е такава. Срещите ни, свързани с раждането, бяха много лесни – разговорите ни, въпросите, отговорите, планирането – всичко следваше един приятен и уравновесен ход. Обсъждахме различните варианти и тя вървеше своя път, а за мен беше удоволствие да я наблюдавам. Имаше вече опитът от първото си адреналиново раждане и не летеше в облаците, беше умерена в изискванията си за предстоящото събитие и едновременно с това осмисляше чувствата си от предишното (това беше може би най-важният етап).
Така дойде и моментът, в който се разбра, че нещата няма да се състоят по познатия „план”. За нея последваха изследвания, дни на очакване и потвърждение на новините. Нямаше как, всичко трябваше да се промени – от избора на лекар, акушерка и болница – до начина на раждане и времето, в което то да се случи.
Моите приоритети също се промениха. Трябваше да мисля още повече за нейната емоция и се насочих натам, защото й предстоеше да роди с индукция и понякога е трудно да се приеме това. В новата болница не допускат дули и съпрузи, така че се възползвахме от оставащото време да говорим, за да може да се подготви психически. Тя определено успя.
За раждането съдбата съвсем ни раздели. Разбрах, че е в болница, когато бях на поредното си обучение. Цялото й раждане от началото до края, съвпадаше с тридневния ми курс. И преди курса беше ясно, че няма как да съм физически до нея, но за радост в 21 век поддържаме пряка връзка по интернет през телефон.
Търсеше начини да си помогне и през няколко часа ми задаваше въпроси – какво би могла да прави, докато чака медикаментите за предизвикване на раждането да подействат, как да си почива и други. Беше се взела изцяло в ръце. Предлагах й да се движи, да си мисли за хубави неща и да си почива в благоприятните за бебето позиции, за да му помага да се намести оптимално в таза. После й беше облекчаващо да кляка при засилващите се контракции и я насърчих да прави това, от което се чувства добре.
Докато аз се учех в моето училище и подкрепата ми се състоеше в кратки изречения насред курса, Роси преминаваше изпит в нейното училище, наречено Живот. И се справи толкова добре сама. Довери се на екипа в болницата и за радост те също й се довериха. Същинското раждане е протекло с много силни предизвикани контракции, но както тя ми каза, екипът е бил внимателен с нея и добрият спомен е налице.
„Ако животът ти поднесе лимон, направи си лимонада”, такова се получи май. Приехме лимона, преминахме на план „Б” и направихме лимонадата, сложихме й подправки и се получи на вкус. И разказът ми е отново за жената и нейната сила. Защото дори в тези най-трудни моменти сме способни да проявим най-доброто от себе си, свързвайки се с този дар от природата.
Мила Роси, сигурно и ти си се просълзила, четейки това. Мой ред е да ти благодаря за опита, който ми даде и за всичко, което ми показа. И тъй като раждането е едно ново начало, стискам ви палци и ви пожелавам наистина вече всичко, през което преминахте, да ви е само и изцяло зад гърба!
Разказът на Роси може да прочетете тук: Едно неочаквано раждане с една различна подкрепа
Автор: Таня Лисичкова
Снимки: Роси
Източник: http://mydoula.bg
