Ву, който никога няма да стане мастър
Да поговорим и за професионалния ти живот. След участието ти в „Мастър шеф” ти отвори свое заведение, но разбрах, че вече си се отказал от него. Какво стана?
Продадохме го. Ние, още докато бяхме в Щатите, мечтаехме за свой ресторант. Харесвахме си професиите, изкарвахме страшно добри пари, но работата се беше превърнала в наш живот. Изморявахме се много и непрекъснато си представяхме как, като се пенсионираме някой ден, ще си отворим наше заведение. Но се върнахме в България, записах се за участие в предаването и след като то приключи, някак си естествено дойде идеята да си направим заведение сега. Отворихме ресторанта, но като видяхме колко е трудно, се отказахме от него. Ти трябва да си постоянно на линия. Или нещо няма да работи, или доставчиците ще забравят нещо, или някой съсед ще се оплаче, че му мирише, или че сме шумни… Изкарахме някакви пари, но решихме, че първо ни е рано и второ не покрива стандарта, с който сме свикнали да живеем. И след осем месеца аз получих предложение за работа в един стартъп в Лондон, което приех. Интересно е. Сега всичките устройства започват да стават смарт. Примерно хладилникът ти знае какво има в него и, като тръгне на някой продукт да му изтича срокът, той те предупреждава и дори може да го поръча автоматично в Амазон за доставка. И така нататък. И ние правим платформа за такива сензори. Мога да си работя от вкъщи, получихме страшно добро финансиране, имаме много клиенти, разполагам с времето си, мога да пътувам, добре ми е и ми е спокойно.
Знам, че в момента се занимаваш и с фотография?
Когато бях в университета, моят професор по фотография ни постави задача. В една шапка бяха написани най-различни типове хора. Трябваше всеки да изтегли по едно листче и независимо какво му се падне, да намери такъв човек, да се запознае с него, да получи разрешение да го снима, да прекарат седмица заедно и накрая да представи между 5 и 7 снимки. На мен ми се падна – артист. При което отидох да снимам един скулптор, който правеше метални инсталации, но тежащи по 2–3 тона. Същевременно бяха кинетични, тоест, като духа вятър, започваха да се движат и въртят. Беше ми много интересен. На втория проект изтеглих болница. Спомням си, че отидох в хоспис, където се запознах с един много тъжен дядо. Разказваше ми как децата му не ходят да го виждат и как всеки ден някой от приятелите му умира. Примерно този, с когото вчера е играл шах. Подобни хора и истории ме докосват и до днес, така че реших да си направя моя фейсбук страница, където да представям фотографиите си, свързани с тях. Казва се „Живот по български”. Обичам документалната фотография, която показва качествата на човека, живота му. Към момента фокусът са ми занаяти, особено тези, които изчезват. Хора, които са интересни. Имам идея и за проект, в който снимам служители от сервизния сектор – продавачи, магазинери, хора от някакви будки. Те винаги са много интересни.
Не се ли изморяваш от тази непрекъсната динамика в живота ти?
Не, аз за това живея. В университета учих четири различни специалности, докато намеря какво ми е най-интересно. Много харесвам изказването на Чърчил, че успехът никога не е постоянен, провалът почти никога не е смъртоносен, опитът е това, което в крайна сметка се брои. А и аз никога съм нямал драматични провали. Най-големият ми стрес беше връщането ми в България. Защото в САЩ аз имах много успешна кариера, бях супер уверен, със страхотно самочувствие, сигурен, че първите си 10 млн. ще ги спечеля преди на направя 30 г. Но в един момент се прибрахме в България и ми отне доста време да свикна с този спокоен ритъм на живот, който в момента много повече ми харесва. Ето, сега и с ресторанта се провалихме. Можехме да го продължим, да отворим и втори, но в един момент просто изгубих търпение да си добутам до края нещата. Това ми е един от най-големите недостатъци.
Притесняваш ли се от него?
Не, приемам го добре. Когато нещо се провали – потискам се за кратко, после се оправям, намирам нов интерес и продължавам напред. Но наистина най-големият ми проблем е, че се отказвам. Стигам до някакво ниво и след това, като ми стане по-трудно, просто спирам. Това означава, че никога няма да съм ааадски добър в нещо. При японците, например, тази концепция да посветиш целия живот на заниманието си, е много важна. Независимо дали правиш мечове или си обущар. Там всеки ден правиш това, в което си добър, и всеки ден ставаш все по-добър и по-добър в него, докато накрая те нарекар мастър. И аз осъзнах, че това май никога няма да го постигна. Нямам нужното търпение. Но пък си харесвам живота, щастлив съм, има още много неща, които искам да опитам и се надявам здравето и парите винаги да ми позволяват да имам шанса да експериментирам. И ако трябва да си пожелая нещо за следващите пет години, ще си пожелая да са същите като последните две. Откакто се върнах в България, все повече и повече харесвам живота си. Спокоен е, намирам и правя нещата, които обичам, връщам се към изкуството… Искам и занапред да е така!
автор: Надежда Петрова
Това интеврю е осъществено благодарение на:
17,515 преглеждания
