Ву, който никога няма да стане мастър

Фактът, че си отраснал в България ускори ли по някакъв начин влюбването ти в твоята съпруга?

Вероятно. Но аз съм излизал само с едно виетнамско момиче. Беше детска любов, аз бях на 17 г, тя на 15. Връзката ни беше много популярна сред виетнамците тук, защото семействата ни са заможни, а общността ни е сравнително малка – тогава бяхме към 1000 души. Тя, за съжаление, почина… Три седмици преди бала ми получи инсулт, вдигнала кръвно над 200 и припаднала у тях. В болницата веднага я оперираха, но изпаднала в кома. В началото докторите казваха, че всичко ще бъде наред, но две седмици по-късно тя разви инфекция и накрая стана ясно, че няма да се възстанови. Спрели й системите и е починала. А аз го разбрах сутринта, след като се прибрах от моя бал… Беше тежък момент – ходих на погребението, носех цветя, напивах се седмици след това… После обаче заминах да уча в Щатите и животът продължи. И понеже бях много приобщен към българската култура, за мен си беше нормално да излизам с българки. Но и сега продължавам да се сещам за виетнамското момиче. Майка й и баща й се разведоха веднага след смъртта й, но днес жената има второ дете, което е на годините на моя син.

Къде според теб са най-съхранени семейните ценности – във Виетнам, България или САЩ?

Трудно е да се каже, но аз не искам да възпитавам сина си по виетнамския начин. Хубавото там е, че децата се учат да уважават много родителите си, но все още има сексизъм. Момчето е по-важно от момичето, което понякога може и да не носи семейното име. Освен това там децата страшно се глезят. След войната хората започнаха да имат малко повече пари и, тъй като самите те са страдали много, сега правят всичко за децата си. В момента във Виетнам се създава едно цяло поколение, което не става за нищо! И нищо не прави с живота си. В България това до известна степен също го има – студенти, които не работят, докато учат, завършили, които живеят с родителите си… Докато в Щатите, поне в нашата среда, родителите бяха други. Там учат децата на отговорност. Когато са малки, ги учат сами да си подреждат стаята, като станат на 11–12 г. започват да участват непрекъснато в благотворителни мероприятия, на 15–16 г. започват да работят, най-вече като продавачи в магазини. Готин е примерът с една моя колежка! След като детето й отиде в колеж, тя пребоядиса стаята му, изнесе всичките му неща и в нея си направи фитнес. И му каза: „Тук винаги си добре дошъл и винаги ще се радвам да те видя, но просто като гост. Сега отиваш – учиш, завършваш, намираш си своя живот и той трябва да бъде успешен. Друг избор нямаш!” Това до известна степен ми харесва, защото мен също много са ме глезили. Докато не заминах за Щатите, никога не бях прал, готвил, не помагах вкъщи. И след това ми беше много тежко. Сега същото се случва и с брат ми, който е на 19 г, учи „Икономика” в СУ и е абсолютен глезльо. Вкъщи майка ми пере, готви, даже му носи храна в стаята и после му прибира чинията. Той даже не яде с тях, а по цял ден виси пред компютъра! Правил съм го и аз, но не искам така да възпитавам моето дете.

292325_10100816277644878_1405126558_n

На какво искаш да научиш сина си?

На отговорност. Да осъзнава, че всеки избор, който прави, има своите последствия. Той сега ще стане на 5 г, още е мъничък, но виж какво ме впечатли преди няколко месеца. Една вечер не искаше да заспи, вика, крещя в стаята си, от която освен това се чуваха и страшни шумове. Отиваме да видим какво става – обърнал я с главата надолу – играчки, дрехи – всичко навън. Ядосах се и му казах, че щом се държи така, докато не оправи всичко, ще спрем да му говорим и да излизаме с него. Оставихме го сам, той млъкна, но след половин час го чуваме как вика майка си. Отиваме и какво да видим – прибрал абсолютно всичко! Е, не беше успял да сгъне дрехите си, но ги беше събрал на едно място и ни се извини. Което беше много впечатляващо – дете, което успява да пречупи егото си и знае, че има неща, за които трябва да бъде отговорно.

Помниш ли какво изпита, като го видя за първи път?

Трудно е да се обясни (усмивка). Моята жена роди в Щатите и аз бях през цялото време до нея. Видях как стана, чух как бебето проплака за първи път, пръв го взех на ръце и аз го изкъпах. Беше неописуемо… Мен от кръв не ме е страх, колил съм животни във Виетнам, така че за мен и смъртта, и раждането са много естествени неща. А раждането дори е красиво, появява се нов живот! Някои хора ги е страх, защото когато главичката излиза от майката, тя леко се смачква и в първия момент прилича малко на картоф. И виждаш едно човече, което е малко като извънземно. Но определено, ако имаме второ дете, пак бил присъствал на раждането му.