Прибирам се от работа, а четиригодишният ми син ме посреща с 24-каратова усмивка и думите: – „Тате, много съм старателен!“
Поглеждам въпросително жена ми и научавам следната история.
Докато тя се занимавала с обичайните неща, синът ни взел една туба с вода и с най-добри намерения сътворил истинско езеро в кухнята.
Когато го видяла, майка му едва подтиснала желанието си да го опердаши подобаващо, но вместо това, тя с най-невъзмутим тон го попитала:
– Какво си направил?
– Исках да ти помогна – отвърнал малкият с доза гордост.
– Как точно?
– Амиии, реших да измия чиниите!
И наистина, върху кухненската маса плували чиниите от обяд, обилно заляти с вода.
– Добре, но защо с вода от тубата и защо върху масата.
– Защото не можех да стигна до мивката.
– Ахааа, да, разбирам, но дали няма начин да миеш чиниите без да превръщаш кухнята в блато?
Малкият се замислил за малко, а после лицето му радостно грейнало.
– Да, разбира се, мога да ги измия във ваната!
– Но във ваната чиниите могат да се счупят – казала жена ми. Имам по-добра идея. Когато следващия път решиш да ми помагаш и искаш да измиеш чиниите, просто ме повикай. Ще ти помогна да сложим стол пред мивката, за да можеш да ги измиеш в нея, без да става наводнение.
После го попитала:
– А, какво да правим с тази огромна локва сега?
– Хм, май имаме нужда от много хартиени кърпи…
Майка му дала рулото с домакинска хартия, а тя отишла за парцала.
Когато съпругата ми разказа тази история, осъзнах колко е важно това, че е успяла да подтисне първосигналния си порив да му се скара или напердаши. Предполагам е успяла, защото за нея е по-важно да възпитава сина ни, а не това колко е чист пода в кухнята ни. Почистването му й е коствало десет минути, ако беше се скарала на сина ни, то пак щеше да й коства толкова време, но с тази разлика, че той най-вероятно щеше да ме посрещне с думите – „Татко, аз съм лошо момче!“, а не с – „Тате, много съм старателен!“
Стивън Кови
“Седемте навика на високоефективните хора”
