от Астрид Линдгрен
Казвам се Лиза и съм на девет години, и живея в село Шумотевица. Мама смята, че то се казва „Шумотевица“ само защото ние, децата от село Шумотевица, вдигаме такъв страшен шум. Просто да се не начудиш как шест деца могат да вдигат такава врява, казва тя. Звучало, сякаш сме поне три пъти повече. Но аз мисля, че най-голямата глъчка я прави Ласе. Сигурна съм, че неговите олелии са колкото на десет обикновени момчета. Но Бусе и Уле му помагат здравата. Брита, Ана и аз поне отвреме навреме мируваме.
Ако някой иска да дойде в село Шумотевица, трябва да се изкачи по сума стръмни склонове. Защото селото лежи много нависоко. Ако лежеше само малко по-нависоко, бихме могли да свалим звездите с обикновено гребло, казва Ласе. Имаме чудесен изглед, тъй като живеем на такава височина. Но всъщност виждаме почти само големи гори. Има много хора, обаче, които намират, че изгледи с много гора са красиви. И идват тук да гледат. Веднъж дойде една много изискана дама с автомобил, която водеше със себе си своето момиченце.
— Искаме само да видим изгледа — каза изисканата дама. Тя носеше червено палто и червена шапка и беше много красива. Дъщеря й също беше красива, облечена със светлосиня рокля, и имаше малка червена брошка. Момичето се казваше Моника и беше горе-долу на моите години.
Мама ги попита дали не искат да влязат в нашата градина и да изпият по чаша сок от череши. А на мене каза да поговоря с Моника. Искаше ми се да са тук Брита и Ана, за да ми помагат. Но те бяха отишли до Голямо село да пазаруват, та ги нямаше вкъщи. Ласе, Бусе и Уле бяха у дома. Обаче никак не им се говореше с Моника. Криеха се зад ъгъла на къщата и правеха смехории. А отвреме навреме надничаха, казваха уж нещо смешно и сами му се смееха на висок глас.
— Това твоите братя ли са? — попита Моника.
— Само Ласе и Бусе — отговорих. — Не и Уле.
— А кой от тях е Уле? — попита Моника.
— Онзи, дето има много малко коса — казах.
Но тъкмо тогава пристигна Ласе на своите кокили. Само за да се изфука, в това съм сигурна. Ласе има толкова високи кокили, че като ходи с тях, може да надзърта през прозорците на горния етаж на нашата къща. Веднъж го направи, докато седях в моята стая и си играех с куклите. Изведнъж видях, че Ласе е подал глава през прозореца ми. Той свали шапката си и каза:
— Добър ден, госпожо, как се чувствате в тази хубава вечер?
Първо много се стреснах, но после изтичах до прозореца и видях, че Ласе ходи на кокили. Тогава му беше за първи път.
А сега искаше да се изфука пред Моника. Крачеше насам-натам из градината на своите кокили и току подвикваше на Бусе и Уле:
— Оттук има страшно хубав изглед!
Агда, нашата домашна помощничка, тъкмо щеше да ходи да нахрани прасетата и беше оставила кофата с остатъците от ядене пред кухненската врата. И, ако щете вярвайте, Ласе взе, че се изтърси точно там. Разсипа цялата свинска кофа и пльосна право в кашата.
— Сега и ние имаме чудесен изглед — каза Бусе и почна да се смее и да се пляска по коленете. Моника също се засмя. Ласе избяга в пералната барака и застана под една чешма да се измие. После се върна съвършено мокър, но наперен както преди. Изцеди водата от косата си, погледна Моника и каза:
— Какво ли не прави човек, за да забавлява хората!
Мама го накара да влезе вкъщи и да облече сухи дрехи, но той бързо се върна. После и момчетата говориха с Моника. Е, не Уле, разбира се, защото той просто не говори с хора, които не познава. Обаче изведнъж попита Моника:
— Искаш ли да видиш моята сестричка?
И изтича до тях да донесе Шещин. Шещин е само на годинка и половина. Уле страшно много я обича. И то не е никак чудно, защото Шещин е много сладка и Уле си няма брат, нито друга сестра, освен нея. Уле я сложи в скута на Моника и Шещин я задърпа за косата, та чак й отскубна едно кичурче. Но Моника не се разсърди. Сигурно знаеше, че малките деца винаги правят така.
Аз пък гледах брошката на Моника и изведнъж казах:
— Каква хубава брошка имаш.
— Искаш ли я? — попита Моника.
Но аз не исках. Или по-точно — не затова казах, че брошката е хубава.
Обаче Моника свали брошката и я сложи в ръката ми. И майка й също каза да я взема. Въпреки че моята майка каза:
— Не, така не може…!
Все пак, получих брошката. Тя е покрита с малки червени мъниста и е най-хубавата брошка, която съм виждала. Сега е моя. Държа я в една кутийка в скрина си.
Малко по-късно Брита и Ана се върнаха от Голямо село. И като видяха автомобила на пътя, ококориха очи колкото чинии! В Шумотевица много рядко идват автомобили, защото пътят свършва тук. Освен това той е тесен и много криволичи. Брита и Ана застанаха до оградата и не посмяха да влязат при нас, защото мама и майката на Моника седяха в градината и пиеха сок, а ние говорехме с Моника. Обаче аз им извиках:
— Какво стоите и зяпате? Не сте ли виждали хора?
Тогава те влязоха, поздравиха Моника и тя каза:
— Колко деца сте в това село?
— Шест и половина — отговори Ласе. Защото смяташе, че Шещин е толкова малка, че не може да се брои за цяло дете. Но Уле се ядоса и викна:
— Половината си ти!
Разказахме на Моника, че Брита и Ана живеят в Северната, а Ласе, Бусе и аз — в Средната, пък Уле и Шещин — в Южната.
— И аз бих искала да живея тук — рече Моника.
След като си изпи сока, майката на Моника седна в автомобила, и тогава Моника също трябваше да си тръгне, разбира се. Майка й погледна още веднъж изгледа и каза:
— Не ви ли е доста скучно и еднообразно, като живеете така нависоко в гората?
А мама й отговори:
— Имаме толкова много работа, че не успяваме да мислим за това.
Майката на Моника ми се стори малко глупава, задето каза това. Изобщо не ни е скучно и еднообразно. Според мен на всички ни е много весело в село Шумотевица.
След това автомобилът замина, а Моника ни махаше, докато я виждахме.
Мисля, че никога вече няма да видим Моника. Остана само брошката. Отвреме навреме я давам за малко на Брита и Ана.
После изтичахме горе при дядо, който живее в едната мансарда в Северната. Той е дядо на Брита и Ана и е почти сляп. Но много обича да узнава всичко, което става в село Шумотевица, та сега трябваше да му разкажем за автомобила и за Моника. Дядо казва, че ако не бяхме ние децата, никога нямаше да узнае нещо. Защото големите хора в Шумотевица просто нямат време да говорят с него.
Разказахме му всичко от начало до край. Разпитваше много за автомобила и Бусе му описа всяка дреболия. Дадох на дядо да подържи брошката ми в ръката си. Обясних му, че е покрита с малки червени мъниста, и тогава дядо каза, че я вижда вътре в главата си и че брошката е красива. След това му разправих за това, дето го каза майката на Моника, че може би ни е скучно и еднообразно в село Шумотевица, а дядо рече:
— Ох-ох, да-да, колко са глупави някои хора!
Дядо мисли точно като мен — че в село Шумотевица винаги е весело.
