от Леда Милева
Повя южняка. Двете цветни семенца разбраха, че няма защо да се чака, и пуснаха тънки стъбла.
Първото цвете погледна небето и дребните му цветчета станаха сини.
Второто цвете погледна слънцето и реши да си сложи голяма златна корона. После важно застана сред тихата поляна.
– Всичко хубаво е златно! – рече то. – Златно е житното зрънце, златно яркото слънце, златно и аз съм, макар че името ми е Глухарче. А твоето име какво е, дребно синьо цвете?
– Не знам. Никой не ми е казвал.
Вечерта дойде една Мравка.
– Тъмно е вече, а мравунякът ми е далече. Може ли да преспя при вас?
Златното глухарче се направи, че не чува.
Но синьото цвете прошепна:
– При мене ела и добре си дошла!
Мравката заспа под синьото цвете. И чудно! Цяла нощ сънува сини сънища.
Сънува, че се къпе в потока – и потокът бе син.
Сънува, че плува върху син листец по реката дълбока – и реката бе синя.
Сънува, че седна в синя ракета и литна към небето – и небето бе синьо.
Сутринта Мравката каза, че никога няма да забрави тази чудна нощ, тези сънища сини и непременно пак ще намине.
Цветето се усмихна:
– Довиждане, Мравке!
– Довиждане, Незабравке!
За Глухарчето всичко това не беше приятно. То мълчеше и ставаше все по-голямо и по-златно.
Един ден Мравката отново дойде. И веднага попита:
– Нямаш ли вече другарче? Къде е голямото златно Глухарче?
– Няма го! – отвърна Незабравката. – То се надуваше, е е златно, но се случи нещо невероятно: Глухарчето побеля, стана леко и южнякът го издуха!… Виж, стъблото му само остана до моето рамо – една клечка суха.
– Няма да те оставя самичка! – каза Мравката. – Ще живея при тебе. Денем ще се трудя, но всяка сутрин, щом се събудя, ще ти разказвам моите сини сънища, като малки сини приказки. Искаш ли?
– Как да не искам! – И синята Незабравка погали с листенца своята вярна приятелка – умната Мравка.
край
