„Когато синът ми Денис се роди, бях буквално като залепена за него. Това ме караше да се чувствам спокойна, имах представа какво е състоянието му във всяка една минута от ежедневието ни, хранех го на поискване. Бях негова вярна фенка до крайност!
Това естествено продължаваше и нощем, когато лягахме да спим. Когато го донесохме от родилния дом нямаше сила, която да ме раздели от него дори за миг, чувствах, убедена бях, че е по-добре да спи до мен в нашето легло, което споделяхме с баща му. (А, той все пак се пренесе на матрак на пода.)
Получи се така, че бебето постепенно превзе половината легло. Първо заради възглавниците, с които преграждахме края на леглото, за да не падне, въпреки, че беше твърде малък, за да се претърколи. След това наредихме възглавници и на пода, за да може, ако евентуално падне, да падне на меко. Аз редовно се будех, както всички майки с новородено, за да го кърмя или да сменям пелените му през нощта. Намирах това за успокояващо и правилно в първите седмици. Идеята да го пусна в кошчето му, което предварително бяхме приготвили, ме натъжаваше, сякаш щях да го изоставя насред пустинята. И въпреки, че бях съвсем наясно какво трябва и какво не, хормоните тотално объркваха емоциите ми.
Една сутрин се събудих и установих, че Денис лежи по малко странен начин – на една страна към мен, а личицето му бе притиснато във възглавницата. Естествено, той си спеше съвсем спокойно, но адреналинът ми скочи до небесата. Какво щеше да последва, ако нослето му беше се забило по-дълбоко във възглавницата? Само няколко сантиметра разлика и нещата можеха да имат съвсем различен край. В паниката си дадох сметка, че тази ситуация не беше кой знае колко опасна, но кой знае? Истински се паникьосах!
Знам, че не съм единствената майка, чела ужасяващи истории за внезапната детска смърт в интернет, но само за няколко секунди видях тази опасност точно срещу себе си, и те ми се сториха най-дългите в живота ми. Това беше и моментът, в който се разделих със желанието си бебето ми да спи до мен, в семейното ни легло. Още същата вечер Денис спа в бебешкото си легълце.
Ще попитате дали плаче, защото съм го изоставила? Не, сълзи от тази раздяла роних само аз.
Вероятно ако не се беше случило това, съвместното спане щеше да продължи още дълго време. Но, ако трябва да си призная честно, за бебето по-безопасното място за сън е неговото собствено легло.
Също така осъзнах, че взимам детето си да спи при мен, не толкова заради ползите, които се отнасят до него и неговото здраве, а повече заради собственото си удобство, спокойствие и защото исках съвсем егоистично да бъда до него през цялото време.
По ирония на съдбата една от причините да искам това, беше да съм сигурна, че той е добре, а всъщност тази близост можеше да компрометира неговата безопасност.
След като оставих Денис да спи в неговото легло, осъзнах и още нещо – всъщност можех да си почина по-пълноценно, защото не трябваше да съм непрекъснато нащрек, за да проверявам дали той спи, диша ли, добре ли е завит. Сега имам едно детско спално чувалче, в което го поставям вечер и то е истинска благодат. Благодарение на него нямам никакви притеснения дали е завит и дали не му е студено, а дори да е буден и да рита с крачета, едно е сигурно – това става под завивката.
Денис е вече на 18 месеца, обожава да си лежи в креватчето, там си играе с играчките преди да заспи, а аз съм напълно спокойна за него. Освен това, за да заспи, той не се нуждае да съм до него.
Благодарна съм и за това, че отделянето на бебето позволи на мъжа ми да зареже матрака на пода.“
Хелън Годард www.babycentre.co.uk
