Миналата седмица, докато обядвахме с мъжа ми, неусетно включих на вълна оплакване. Колко ми е тежък, еднообразен и понякога скучен майчинския живот. И ни в клин, ни в ръкав, в края на тирадата взех, че изтърсих: „Но, ти не разбираш, просто не разбираш…“
Съпругът ми седеше мълчаливо срещу мен и ме гледаше напълно спокойно.
Вярно, че точно тогава бях в някаква депресия, защото кърменето на второто дете не вървеше по план, настроението ми се менеше всяка минута като се лашкаше между гняв, отчаяние и безпричинен смях. Силно разклатеното ми емоционално състояние се подклаждаше и от факта, че непрекъснато ме връхлитаха мисли, за това, че нищо смислено не върша, че трябва да се върна към служебните си ангажименти и т.н.
Естествено най-удобна мишена, по която да запращам гневните си стрели беше съпругът ми. Упорито се опитвах да му обяснявам как се чувствам, но единствено, което чувствах, беше още по-голямо неудовлетворение.
Тогава прочетох няколко статии, в които се обясняваше, че по отношение на домакинските задължения, чисто физическото натоварване и грижата за децата има огромно емоционално разминаване между партньорите. В тези статии се казваше още, че това има своето обяснение и че до голяма степен е напълно в реда на нещата. Предложих и на съпруга ми да ги прочете.
Оказва се, че майките са далеч по-емоционално свързани и подчинени на домакинстването и родителството. Това е заложено в начина им на мислене и същевременно е свързано с по-развитата им интуиция. При бащите на преден план излиза прагматичното мислене. За тях обяснението е просто – прекалената емоционалност при жените, и в частност при майките, води до ниска ефективност, което ги кара да се чувстват безполезни и нещастни дори в най-важния период от живота им – майчинството.
Различията се задълбочават и от това, че двамата партньори се вълнуват от различни неща в различните моменти от ежедневното си съжителство. Обръщат внимание на различни неща, а това усложнява нещата още повече. Често майките поемат невъзможно количество задачи и се опитват да ги свършват за време, което обикновено е недостатъчно – от сутрешния тоалет на децата, закуската, воденето на детска градина, до вечерното четене на приказки и приспиването. Тяхното ежедневие е изпълнено с това, което социолозите наричат „точки на натиск“, т.е. стремеж да изпълняват всякакви изисквания на околните, дори тогава, когато те реално дори не са заявени или поискани от някой друг. Това допълнително нагнетява напрежение и прави живота на майките още „по-френетичен“.
Истината е, че повечето майки, независимо от броя на децата в семейството, са програмирани да се справят с по-голямата част от домашните задължения, а също и с професионалните си ангажименти. Именно така се натрупва емоционално напрежение, което за съжаление може да ни съпътства през целия живот.
Моят съпруг е активен баща. И аз съм много благодарна за това. Той, например, има задължението всяка вечер да къпе и приспива децата ни и го прави с радост. Но на мен ми се иска да прави повече неща. Искам да е емоционално по-отдаден на бащинството си, да изразява повече чувствата си като баща, да поема от време на време водещата роля в живот ни. Дори, ако в това влага хумор или известна доза несериозност. За мен е важно да знам, че мога да разчитам на приятелски подадената му ръка, а не непрекъснато да го ръчкам за едно или друго.
Именно в това се корени проблемът. Той просто ми помага, а не съпреживява. Аз не просто имам нужда от помощник, искам до мен да има човек, който е готов да се ангажира емоционално, да се подкрепяме и взаимно да се напътстваме и той сам да се сеща какво следва и какво трябва да направи.
Когато това липсва, животът ми е низ от рутинни задачи, които бързам да свърша, обикновено с досада, пропускайки времето за мен самата, защото просто такова не остава. Давам си сметка, че дори да наемем помощник, задълженията ми на родител няма да намалеят, а ако случайно заминем за малко някъде, всичко се натрупва и чака единствено мен да се върна и да го свърша. Да намеря време за себе си дори не е въпрос на компромис. Усещането за неотложност ме преследва постоянно, дори в моментите на относително спокойствие. Винаги има неприбрано пране, неизмити чинии, неоправени легла. Странно, но не забелязвам съпругът ми да се тревожи от тези неща или по някакъв начин да усеща необходимостта от това да свърши някоя от тези задачи. Сякаш не ги забелязва, а от там следва и това, че не забелязва, че някой друг ги е свършил.
Понякога се обвинявам, че съм ужасен човек, че съм невъзможно мрънкаща жена. Познавам толкова много жени, които биха преминали през какво ли не за мъж като моя. Но се питам, трябва ли да приемаме минималните усилия за достатъчни? Повечето жени се задоволяват с това, че той просто „помага“, без да си дават сметка, че го прави без емоционална ангажираност и влагане на особени чувства. Не разбирам защо повечето от жените не допускат, че е възможно да искат и да имат равнопоставен партньор в родителството. Та, нали то е за двама, нали е добре да бъде споделено и двамата да сме взаимозаменяеми във всеки един момент?
Мъжът ми не може дори до магазина да отиде сам или без написан от мен списък, по който да напазарува, а ако това се случи, ще ми се обади хиляда пъти за разни уточнения, което напълно обезсмисля включването му.
Понякога си мисля, че може би се съсредоточавам прекалено много върху онова, което съпругът ми не прави вместо да мисля за това, което прави, но трябва ли да приемам, че само защото съм жена и работеща майка, съм единствената, която може и е в състояние да прави и да планира всичко.
След всички тези мисли и разговори, приех, че това е поредният етап от брака ни и че нямаме друг избор, освен да преминем през него заедно. Упорито работя, за да постигнем всичко, което сега ни липсва в ежедневието, не искам да бъда вечно мрънкащата съпруга. Обещах си да се концентрирам повече върху ценните и хубави неща, които имаме и които всеки от нас влага във връзката ни, вместо да се държа като емоционален счетоводител, който да пресмята всичко до 50 на 50. Съпругът ми прави своите малки стъпки за по-голямо участие. Прибра, например, летните дрехи и подреди зимните в гардероба, изведе децата на дълга разходка, за да поработя на спокойствие. (Нещо, което до преди няколко месеца дори не можех да си представя, че ще направи.) Напоследък дори следи графиците и списъците със задачи.
Естествено, всички знаем, че няма съвършен брак, но аз много се радвам, че имах смелостта да се изправя лице в лице с факта, че трябва да променим нещо в живота си, за да се чувстваме по-свързани, а аз по-спокойна. Променяме се заедно, стъпка по стъпка и говорим много повече. Това ме кара да вярвам, че бъдещият ни живот има шанс да е повече от прекрасен! Което в крайна сметка е целта на всеки човек.
